Джеймс Патерсън
Джак и Джил (82)

79.

Фотожурналистът бе пристигнал рано в понеделник, 16 декември, заради работата, която имаше в Ню Йорк.

Реши да дойде от Вашингтон с кола. По този начин бе много по-безопасно. Сега вървеше по Парк авеню, откъдето на другия ден, но всъщност само след няколко часа щеше да мине президентската автоколона. Той си почиваше преди историческия ден, поглъщайки гледката и звуците на Ню Йорк по празниците.

Кевин Хокинс имаше спорадични проблясъци, мислени снимки на важните моменти, които бе изследвал във връзка с убийството на Джон Ф. Кенеди, убийствата на Мартин Лутър Кинг, Робърт Кенеди, и дори лошо скалъпената стрелба по Роналд Рейгън.

Той знаеше със сигурност едно: това политическо убийство нямаше да е нескопосано. Всичко вече бе уредено. Томас Бърнс нямаше никакъв шанс. Никаква възможност да се измъкне.

Насочи се към хотел „Уолдорф-Астория“, където, знаеше, ще отседнат президентът и неговата съпруга. Беше типично за държавния глава да не се съобразява с препоръките на съветниците си по сигурността. Това идеално съвпадаше с неговата характеристика.

Нощта беше хладна и приятна, ситният дъжд най-накрая бе спрял. Въздухът ласкаво докосваше кожата му. Той беше сигурен, че няма да бъде разпознат като Кевин Хокинс. Беше се погрижил за това. Имаше поне неколкостотин униформени от нюйоркската полиция около хотела. Нямаше значение. Никой не би могъл да го разпознае вече. Дори собствените му баща и майка.

Живописното авеню пред хотела, отцепено от движението, бе относително оживено по това време на нощта. Някои любопитни бяха дошли с надеждата да видят как президентът ще бъде застрелян. Те не знаеха кога точно ще пристигне, но бяха наясно с вероятните хотели в центъра на града. „Уолдорф“ бе удачно предположение.

Местните жълти вестници, та дори „Ню Йорк Таймс“, бяха публикували огромни заглавия за Джак и Джил и за развиващата се драма. В типичен свой стил пресата бе разбрала почти всичко погрешно, но това скоро щеше да му бъде от полза.

Кевин Хокинс се присъедини към странно шумната и почти празнична тълпа, част от която бяха хора, пристигнали след посещение на коледната елха при Рокфелеровия Център. Хищните репортери, събрани пред хотела, обзети от самодоволство разправяха иронични вицове и той ги презираше заради така типичния за големия град цинизъм, за отношението им. Презираше ги дори повече от некадърния президент, когото беше дошъл да убие в този град.

Стоеше от външната страна на тълпата, в случай че му се наложи да се придвижи бързо. Не искаше да се задържа твърде до късно, но президентската автоколона изоставаше от разписанието, което той имаше, разписанието, което му беше дадено.

Накрая той забеляза глави и вратове, които се точеха и извиваха наляво. Долови бръмченето на колите, които приближаваха откъм Парк авеню. Ескортът се насочваше към хотела. Това трябваше да бъде автоколоната на президента.

Десетината коли спряха пред парадния вход откъм Парк авеню. После Кевин Хокинс почти не повярва на онова, което се разигра пред очите му.

Наглото копеле бе решило да извърви пеша разстоянието от улицата, вместо да използва подземния гараж. Искаше да го видят, да го фотографират. Искаше да демонстрира храброст пред целия свят, да покаже, че Томас Бърнс не се страхува от Джак и Джил.

Фотожурналистът наблюдаваше самоуверения и тщеславен върховен представител на изпълнителната власт, докато го извеждаха от лимузината. Можеше да приключи с Томас Бърнс още тук! Откакто високопоставеният някогашен изпълнителен директор от автомобилния бранш бе взел решение да върне президентството към „бизнеса както обикновено“, убийството на практика бе гарантирано.

Аматьорите вземат подобни аматьорски решения, Хокинс го знаеше. Винаги. Това бе факт, на който той разчиташе в своята работа.

Можех да го очистя още сега. Можех да очистя президента тук, на самото Парк авеню.

„Какви чувства ме кара да изпитвам една такава възможност? Вълнение, въодушевление, възбуда. Никакви угризения. В каква странна личност съм се превърнал“ — помисли си Кевин Хокинс.

Ето защо бе там онази нощ — да провери емоционалните си реакции.

Това бе неговата генерална репетиция за грандиозното събитие. Единствената репетиция, от която се нуждаеше, и на която имаше право.

Служителите от Тайната служба въведоха президента в хотела гладко и безупречно. Охраната, която му осигуряваха, беше безупречна. Три здрави пръстена около ОЛ — охраняваната личност.

Защитата на президента бе много добра, но не достатъчно добра. Не и за онова, което бе замислил Кевин Хокинс.

Атака камикадзе! Самоубийствен щурм! Президентът нямаше да успее да го избегне. Никой не би могъл. Всичко бе предрешено.

Наблюдаваше как останалите лъскави сини и черни лимузини се опразват и разпозна почти всички лица. Направи обичайните си мислени снимки. Десетки снимки, които трябваше да помни, всички се съхраняваха в главата му.

Накрая видя и Джил, която изглеждаше съвършено овладяна и хладнокръвна. Самата тя бе невероятен психопат, нали? Стоеше там насред цялата суматоха и блъсканица. После изчезна във вътрешността на „Уолдорф“ заедно с всички тях.

Най-накрая фоторепортерът се отдалечи бавно и пое надолу по Парк авеню към бившата сграда на Пан Ам, сега на застрахователната фирма Мет Лайф.

„Президентът трябва да си купи застраховка «живот» тази нощ — помисли си той, — независимо от цената.“

Но онова, което Кевин Хокинс дори не подозираше, не осъзнаваше, бе, че него също го наблюдаваха. В същия този момент той бе под строго наблюдение в центъра на Ню Йорк.

Кевин Хокинс пое надолу по Парк авеню под зоркия поглед на Джак.