Джеймс Патерсън
Джак и Джил (89)

86.

В Ню Йорк щеше да се твори история. Най-малкото моментът бе критичен. Играта бе престанала да бъде игра.

Джак тичаше с енергична равномерна крачка през Сентръл Парк. Беше малко преди шест сутринта. Той бе излязъл да си прави кроса веднага след пет и половина. Мисълта му бе ангажирана с много неща. Решаващият ден най-сетне бе настъпил. Ню Йорк бе военната зона и той не можеше да си представи по-добра.

Тичаше по Пето авеню в южна посока. Оттам отправи поглед към удивителния силует на Манхатън, очертан на небосклона. Над начупената линия от сгради небето имаше цвят на въглен, гледан през цигарена хартия. Огромни валма от дим се извисяваха, бълвани от модерните сгради, така характерни за края на века.

Всъщност беше дяволски красиво. Почти възхитително. Различно от обичайното му мнение за Ню Йорк. И все пак бе просто фасада. „Също като Джак и Джил“ — помисли си той.

Докато тичаше редом с един син градски автобус надолу по Пето авеню, той мислено се питаше дали съществува възможността да умре през следващите няколко часа. Трябваше да бъде готов за това, да бъде подготвен за всичко.

Окончателният план бе смъртоносен и сигурен, доколкото в тези неща можеше да се говори за сигурност. Той не вярваше, че има вероятност мишената да оцелее след това нападение. Никой не би могъл. Щеше да има и други жертви. Това бе война в края на краищата, а на война умират хора.

Най-накрая излезе от парка на Пето авеню и Петдесет и девета. Продължи да тича в южна посока, като непрекъснато ускоряваше крачка.

Няколко секунди по-късно влезе в официалното и красиво фоайе на хотел „Пенинсюла“ на Западна петдесета улица. Беше шест и десет сутринта. Хотелът се намираше на малко повече от двайсет пресечки от Медисън Скуеър Гардън, където президентът Бърнс трябваше да се появи по разписание в единайсет и двайсет и пет. „Ню Йорк Таймс“ току-що бе донесен във фоайето. Той мярна заглавието: УБИЙЦИТЕ ДЖАК И ДЖИЛ ПРЕДИЗВИКВАТ СТРАХ В НЮ ЙОРК ПО ВРЕМЕ НА ПРЕЗИДЕНТСКАТА ВИЗИТА. Той бе впечатлен. Дори „Таймс“ бе на гребена на вълната.

После Джак видя Джил. Тя пристигна точно навреме във фоайето. Винаги бе точна. Появи се в хотела точно по плана. Винаги действаше в съответствие с определен план.

Беше облечена в анцуг в сребристо и синьо, но не изглеждаше като човек, хвърлил пот на идване от „Уолдорф“. Той се запита дали е тичала или вървяла. Или може би дори е хванала такси?

По нищо не даде да се разбере, че я познава. Качи се в един свободен асансьор и се отправи към своя етаж. Сара щеше да вземе следващия.

Влезе в стаята си и я изчака. Единствено почукване на вратата. Идваше по разписание. По-малко от шейсет секунди след него.

— Изглеждам ужасно — каза тя. Първите думи на Сара. Бе толкова типично за нейния обезличителен тон, за отношението, което имаше към себе си, за безкрайната й уязвимост.

— Нищо подобно — успокои я той. — Изглеждаш красива, защото си красива. — И все пак тя не беше в най-добрия си вид. Личеше й нечовешкото напрежение от последните няколко часа. Лицето й представляваше маска на тревога и съмнение, с твърде много грим, аркансил и ярко червило. Беше напръскала с лак русите си коси и те изглеждаха сухи и чупливи.

— В „Уолдорф“ вече се тресат — докладва му тя. — Сигурни са, че днес непременно ще бъде направен опит за убийството на президента. Готови са за това или поне така си мислят. Пет хиляди редовни служители от нюйоркската полиция плюс Тайната служба и ФБР. Цяла армия.

— Нека си мислят, че са подготвени — каза Джак. — Много скоро ще видим. Ела сега тук — усмихна се той. — Изобщо не изглеждаш ужасно. Изглеждаш пленителна. Мога ли да те пленя?

— Сега? — възпротиви се немощно Сара. Бе шепот. Толкова крехка, уязвима и несигурна. Но не можеше да устои на неговата силна, вдъхваща увереност прегръдка. Никога не бе му устоявала. Това също бе част от плана. Всичко бе предвидено, поради което всякакъв провал бе изключен.

Той съблече тениската си, откривайки лъснали от пот гърди. Къдриците му също бяха влажни. Притисна я до себе си. Тялото й плътно прилепна до неговото. Пулсът им стана шеметен. Джак и Джил. В Ню Йорк. Тъй близо до края.

Той чувстваше как ритъмът на сърцето й се ускорява, като на малко преследвано животно. Беше й невъзможно да се овладее. Беше толкова уплашена, и съвсем основателно.

— Моля те, кажи ми, че ще се видим отново, дори и да не е истина. Кажи ми, че всичко няма да свърши след днешния ден, Сам.

— Няма да свърши. И аз в момента съм уплашен не по-малко от теб. Това е съвсем естествено. Ти си толкова здравомислеща. Двамата си приличаме в това отношение.

— След няколко часа напускаме Ню Йорк. Цялата тази история с Джак и Джил ще бъде зад гърба ни — прошепна тя. — О, аз наистина те обичам, Сам. Толкова те обичам, че ме обзема страх.

Страшно си беше. Повече, отколкото Сара можеше да предположи. По-страшно, отколкото някой можеше или щеше да разбере.

Бавно и внимателно той измъкна един рюгер от задната част на спортните си гащета. Ръцете му бяха влажни от пот. Задържа дъха си. Насочи пистолета към главата на Сара и стреля под лек ъгъл в слепоочието й. Единствен изстрел.

Професионална екзекуция.

Без страст. Почти без страст.

Пистолетът бе със заглушител. Звукът, който се разнесе в хотелската стая, наподобяваше леко, слабо изплюване. Рязкото съприкосновение с 9-милиметровия патрон я изтръгна от прегръдката му. Той потръпна неволно, когато погледна безжизненото тяло върху хотелския килим.

— Това е краят — каза той. — Краят на болката в твоя живот, на цялата горчивина и обида.

Постави последната бележка в дясната ръка на Джил. После стисна юмрука й тъй, че бележката се смачка съвсем естествено. Държеше ръката на Сара за последен път.

„След него търколи се долу Джил“ — помисли си той за думите от детското стихче.

Но Джак нямаше да се провали.