Джеймс Патерсън
Джак и Джил (100)

97.

Тринайсетгодишен убиец.

Съвсем нов модел тъмносин микробус с отворени задни врати съдържаше телевизионни монитори и оборудване за звукозапис — последна дума на техниката, слушалки и настолен компютър в мрежа. Някакъв експерт по електроника бе клекнал зад една обрулена върба и следеше звуковете в къщата с микрофонна пушка. Тя можеше да регистрира гласове от около стотина метра.

Снимки от наблюдението, а също и подбрани от фотоателие, бяха закачени на табло, подпряно на една полицейска кола. Един хеликоптер сипеше мощни лъчи върху покриви и дървета. Тук драмата с взетия заложник се развиваше такава, каквато я познаваме и обичаме.

— Кой разговаря с него? — попитах Сампсън, докато се приближавахме към къщата. Забелязах черен лексус, паркиран на алеята. Колата на Джордж Джонсън? — Кой преговаря?

— Веднага щом разбраха за взетата заложница и сериозността на положението, пратиха Пол Лози.

Аз кимнах с облекчение, удовлетворен от избора.

— Лози е железен. В екстремни обстоятелства също е добър. Момчето как се свързва с вас?

— Първо по телефона. После поиска мегафон. Изпадна в същинска истерия. Заплаши, че ще застреля учителката и себе си там, на място. И получи мегафона, който си беше поръчал. Сега го използва. Трудно може да се каже, че двамата с Пол Лози успяват да се погодят.

— А Кристин Джонсън? Добре ли е засега? Какво се чува?

— Май че е добре. Запазва самообладание. Смятаме, че по някакъв начин успява да овладее положението, но явно пряко сили. Желязна е.

Това вече го знаех. Дори по-желязна и от теб, тате. Надявах се Деймън да е прав. Надявах се да е по-желязна от всички нас.

Докато двамата със Сампсън говорехме, при нас дойде Джордж Питман. Шефът на инспекторите бе последният човек, когото исках да видя в този момент. Все още подозирах, че на него дължа изпращането си като „доброволец“ в Белия дом. Преглътнах всякакъв гняв, а също и гордостта си.

— От ФБР са докарали снайперисти — уведоми ни той. — Бедата е, че властите не ни позволяват да ги използваме. Малкото копеле излиза навън няколко пъти.

Запазих спокойствие и самообладание в присъствието на Питман. Той все още държеше пистолет, опрян в главата ми. И двамата го знаехме.

— Бедата е, че убиецът е тринайсетгодишен. Вероятно е способен на самоубийство — отвърнах. Изказаното бе само предположение въз основа на познанията ми, но бях почти сигурен, че съм прав. Беше се натикал в къщата на Джонсън, а после беше започнал да пищи „елате и ме приберете“.

Питман се навъси. Лицето му стана мораво чак до бичия врат.

— Той смята, че петте убийства, които е извършил, са голям смях. Малкият гадняр вече го каза на парламентьора. Смее се, когато говори за тях. И специално пита за теб. Какво смяташ за снайперистите? — отново се обърна към мен Питман на тръгване.

Сампсън поклати глава.

— Не си и помисляй да влизаш вътре и да се заиграваш с Денис Белята — каза той.

— Трябва да го разбера по-добре. А за тази цел трябва да говоря с него — измърморих аз и хвърлих поглед към къщата на Джонсън. Долният етаж се къпеше в ярка светлина. Горният тънеше в мрак.

— Вече го разбираш предостатъчно, макар че не го признаваш. Знаеш толкова много за откачените, дори ти самият превърташ. Чуваш ли?

Естествено. Имах представа за собствените си предимства и недостатъци. В повечето случаи. И все пак, може би не в нощ като тази.

Един глас по мегафона ни прекъсна. Убиецът от училището бе решил да говори.

— Ей! Ей, вие там! Тъпи копелета! Забравихте ли нещо? Помните ли ме?

Чувах Дани Будро за пръв път. Звучеше като момче. Носов глас, почти фалцет, адски обикновен. Тринайсетгодишен.

— Вие, кучи синове, се ебавате с мен, а? — изскърца той. — Сам ще си отговоря на въпроса. Да, така е! Само че сте сбъркали адреса!

Пол Лози духна веднъж в мощния мегафон.

— Чакай. Случаят не е такъв, Дани. През цялото време до този момент си бил под контрол. И ти го знаеш, Дани. Нека си говорим честно.

— Простотии! — отвърна Дани Будро гневно. — Такива невероятни простотии, че ми се повръща само като ги чуя. Призлява ми от теб, Лози. Направо ме вбесяваш. Даваш ли си сметка за това, Лози?

— Кажи ми какъв е проблемът. — Парламентьорът запазваше хладен ум под огъня. — Говори, Дани. Аз искам да разговарям с теб. Знам, че вероятно не ми вярваш, но е вярно.

— Знам, че е така, глупако! Нали работата ти е да ме държиш на линията. Бедата е, че ти ме излъга, каза една лъжа, каза, че ме обичаш. Излъга! Тъй че сега вън от моя отбор! Нито дума повече от теб или ще убия госпожа Джонсън. И вината ще бъде твоя. Ще я убия ей сега!

Полицаите бяха обградили плътно къщата на Джонсън. Започнаха да снишават своите тъмни плексигласови щитове. Спуснаха шлемовете, които носеха при потушаване на безредици. Готвеха се да щурмуват къщата. Ако го стореха, Кристин Джонсън по всяка вероятност щеше да умре.

— Какъв ти е проблемът? — попита парламентьорът. — Кажи ми. Ще го разрешим, Дани. Ще се опитаме да намерим някакъв изход, който те устройва. Какъв е проблемът?

Известно време на предната морава и на улицата настъпи странна тишина. Чувах как вятърът вее във върбите и вечнозелените дървета.

После Дани Будро изкрещя:

— Какъв е моят проблем ли? Какъв ми е проблемът? Това, че си лъжлив задник, е част от него. А другата е, че човекът е тук. Алекс Крос е тук, а ти не ми каза. Трябваше да разбера от новините по телевизията! Имаш точно трийсет секунди, инспектор Крос. Вече са двайсет и девет. Двайсет и осем. Нямам търпение да се видим, тъпако. Едва се сдържам. Двайсет и седем. Двайсет и шест. Двайсет и пет. Убиецът от училище „Соджърнър Трут“ предизвикваше съдбата. Едно тринайсетгодишно момче. Царска покана.