Джеймс Патерсън
Джак и Джил (29)

26.

Очаквах някакви дисциплинарни действия от управлението, очаквах шепота на брадвата. Но не стана веднага. Началник Питман бе вдигнал острия кинжал над главата ми. Шефът си играеше с мен. На котка и мишка.

Може би висшестоящите нямаше да му позволят да действа, заради Джак и Джил. Това е. Няма начин. Те чувстваха, че им трябвам за разследването на дебненето и убийствата на знаменитости.

Докато чаках в преддверието на ада, трябваше да свърша доста работа. Часове наред проверявах отново и отново сведенията на Отдела за поведенчески характеристики към ЦРУ. Търсех нещо, което би могло да послужи за връзка между убийствата на двете деца с други убийства във Вашингтон или където и да било другаде. После повторих почти същата процедура по отношение на Джак и Джил. Ако искаш да разбереш убиеца, виж как си върши работата. Джак и Джил бяха организирани. Убиецът на деца бе хаотичен и небрежен. Двата случая бяха коренно различни.

Не можех да преодолея чувството, че не съм в състояние да работя едновременно по две толкова сложни убийства. Смятах, че е време моята така наречена сделка с отдела да задейства двустранно. Късно следобед проведох няколко телефонни разговора. Поисках да ми върнат няколкото услуги, които ми дължаха вътре в отдела. Какво толкова имах да губя?

Същата нощ четирима инспектори от „Убийства“ се срещнаха с мен на пустия паркинг зад училището „Соджърнър Трут“. Всички те бяха истински валяци в отдела. Общо взето — четирима души, които вечно създаваха проблеми. Въпреки това — четири много добри ченгета. Може би най-добрите, които познавах във Вашингтон.

Всички инспектори, които бях избрал, живееха в Югоизточния район. Всеки от тях лично преживяваше убийствата на децата и държеше на бързото разрешаване на този ужасен случай — независимо от това какви бяха другите неотложни задачи.

Сампсън пристигна последен, но закъсня само с пет минути за уречения час десет. Несъмнено шефът на инспекторите не би дал разрешение за подобна тайна среща. Моите намерения бяха извън работно време да организирам екип, който да подпомогне разкриването на убиеца на Шанел Грийн и Върнън Уийтли. Не съвсем доброволна организация за поддържане на реда, но нещо подобно.

— Късният Джон Сампсън — подкачи го шеговито Джером Търман и се изкиска, когато Сампсън най-накрая се присъедини към тесния кръг на инспекторите от отдел „Убийства“. Търман тежеше близо 135 кила, в преобладаващата си част твърди като камък. Двамата със Сампсън обичаха да се заяждат, но бяха добри приятели. Така си я караха още от край време, отпреди близо хиляда години, когато всички играехме бейзбол в училищните отбори.

— Моят часовник показва точно десет — заяви Сампсън, без дори да поглежда своя древен „Булова“.

— Значи наистина е десет — подкрепи го Шон Мор. Мор беше енергичен млад инспектор, самият той с три деца. Семейството му живееше на по-малко от миля от училището, както се казва — в квартала. Едно от момчетата му учеше там заедно с Деймън.

— Радвам се, че всички можахте да излезете за игра в тази мразовита нощ — рекох аз, след като закачките и дежурните реплики поотминаха. Знаех, че тези двама инспектори се разбират и уважават. Освен това бях сигурен, че никой от тях няма да каже на шефа за тази среща.

— Съжалявам, че ви измъкнах навън толкова късно. Най-добре е да не ни виждат заедно. Във всеки случай благодаря ви, че дойдохте. Тоя училищен двор изглеждаше подходящо място за онова, което имаме да си кажем. Ще бъда възможно най-кратък — казах аз, като обходих с поглед лицата пред себе си.

— Добре би било, Алекс — предупреди ме Джером. — Дебелият ми задник направо си измръзна.

— Вероятно всички сте чули за седемгодишното момче, което откриха в Гарфийлд Парк тази сутрин? — попитах инспекторите. — Върнън Уийтли?

Всички закимаха сериозно. Лошите вести за убийствата винаги се разпространяваха бързо.

— Е, аз доста мислих за тези убийства на деца. Пуснах всички улики, с които разполагаме, през базите данни на Програмата за анализ на насилствената престъпност и Научния екип за поведенчески изследвания. Нищо от резултатите не ни върши работа. В момента изготвят предварителен психопрофил. Надявам се да греша, но се опасявам, че в околността действа убиец с определен стил. Вероятно имаме работа със сериен убиец на деца. Почти съм убеден в това.

Ракийм Пауъл се приведе към мен.

— За колко тежък случай става въпрос, Алекс? — попита той.

Знаех какво целеше. Двамата с него преди няколко години бяхме работили над един доста заплетен случай.

— Мисля, че този вече се е разгорещил, Ракийм. Двете убийства са извършени в рамките на няколко дена. Проявено е значително насилие. Той изглежда обзет от ярост или най-малкото е почти на ръба на подобно състояние. Казвам той, макар че спокойно може да е и тя.

— Твърде жестоко насилие за жена — обади се Сампсън и се изкашля неловко. — Прекалено много кръв, смазани черепи, малки деца. — Той поклати глава. — Не ми се вярва да е жена…

— Склонен съм да се съглася — рекох, — но в днешно време човек никога не знае. Вижте Джил.

— Колко инспектори са включени в разследването? — попита Джером Търман през свити устни.

— Два екипа — съобщих им лошата новина. — Въпреки че само единият е с пълна заетост. Именно по тази причина исках да се срещнем. Шефът на инспекторите отхвърля всяка теория, според която убиецът на двете деца е един и същ. Все още официалната версия е, че убиецът на момиченцето е Емануел Перес.

— Тоя скапан тъпанар! — изръмжа гневно Джером Търман. — Това копеле е безполезно като цици на бивол.

Другите инспектори също започнаха да ругаят и негодуват. Бях очаквал негативна реакция на всички действия на шефа. И все пак не си позволих да тържествувам на дребно. Колкото и да се чувствах изкушен.

— Доколко си сигурен, че става въпрос за един и същ убиец, Алекс? — попита Ракийм. — Сам каза, че профилът е предварителен. Знам, че тази простотия изисква време.

Подсмръкнах на студа, после продължих.

— Второто дете, момченцето, отново е с жестоко смазано лице, Ракийм. Макар и само едната страна. Точно както беше и лицето на малкото момиче. Същата страна, дясната. Не откривам никакви съществени различия. Медицинската експертиза го потвърждава.

И последно, на този етап това е само предположение, смятам, че убиецът е начинаещ. Въпреки това — хитър и умен, обича да рискува. Ще допусне грешка. Мисля, че ако работим съвместно, можем скоро да го заловим. Нямаме право да губим време. Мисля, че можем да го спипаме!

Накрая се обади и Сампсън.

— Ти ли ще кажеш какво наистина става тук, Алекс, или искаш аз да го направя?

Усмихнах се на думите му, на раздразнението, с което ги изрече.

— Не, възнамерявах да оставя мръсната работа на теб.

— Както обикновено — отвърна той. — Ето какво още не ви е казал. Нека го измъкнем на дансинга. Действителната причина, поради която единият екип е прикрепен към тези убийства, е следната. Първо, извършени са в бедните квартали, а ние знаем, че цялата мръсотия се стича от всички краища на Вашингтон и накрая свършва тук. Второ, Джак и Джил поглъщат времето на всички в отдела. Бели, богати и известни личности стават жертва на жестоки убийства. Там на Капитолийския хълм се друсат от страх. Тъй че, естествено, всичко останало се зарязва. Две малки негърчета не значат кой знае какво, особено в рамките на по-голямата интрига, в голямата игра.

— Двамата със Сампсън от известно време работим по убийствата в училището — поех аз нишката, но просто малко намалих децибелите. — Извън официалното разследване. Трябва да извършим собствено наблюдение — добавих, тъй че всички да са наясно. — Сега имаме нужда от помощ. Това е убийство от първостепенна важност. За съжаление сега във Вашингтон има два случая от първостепенна важност.

— Аз си мисля само за единия — каза Ракийм Пауъл. — Познайте кой.

— Знаете, че можете да разчитате на Дебелака. — Джером Търман извиси своя пронизителен глас и размаха масивен юмрук във въздух. — С вас съм. Включвам се във вашата неведомост с всичките й неизгоди и рискове за принудително преждевременно пенсиониране. Звучи страхотно.

— Моето момче ходи в същото училище, Алекс — каза Шон Мор. — Ще намеря време. Надявам се, че ще вместя някак Джак и Джил.

Шегите посрещахме със смях. Това беше нашият подход към надвисналите тежки проблеми. И петимата бяхме вътре. Нямахме никаква представа с какво точно се захващаме.

Без съмнение във Вашингтон се разследваха два случая по убийства от първостепенна важност — а сега имаше и два специализирани екипа, които да се опитат да ги разкрият. Във всеки случай поне един и половина.

— Някой да желае коктейл? — попита Джером Търман с най-благ и вежлив глас. Човек би си помислил, че се намираме в стария Котън Клъб в Харлем, като пусна на обиколка очуканата си манерка с емблемата на „Вашингтонските червенокожи“.

Всички пийнахме по глътка, по-точно по две-три.

Бяхме кръвни братя.