Джеймс Патерсън
Джак и Джил (91)

88.

Капчица пот бавно се отрони от връхчето на носа ми. На гърдите ми сякаш се бе тръснал самосвал.

Оглушителният шум, изпълващ аудиторията в сградата от стомана и бетон, се прибавяше към нарастващата суматоха и хаос. С влизането ни заляха децибели, които значително надхвърляха прага на оглушаване. По времето, когато пристигнахме, в залата вече имаше десетина хиляди души.

Отправих се към главния подиум заедно с останалия антураж по охраната. Агенти от Тайната служба, ФБР, служители от военната полиция и от нюйоркската полиция бяха разположени навсякъде около президента. Огледах се навсякъде за Кевин Хокинс. Надявах се с него да е Джил.

Докато влизаше в огромната зала, президентът не допусна нито една несигурна усмивка или стъпка. Спомнях си думите му: „Не бива да се позволява заплахата от страна на двама невменяеми да разстрои управлението на Съединените щати.“

В сградата бе топло, а аз се къпех в студена пот. Бяхме на по-малко от трийсет метра от масивния подиум, изпълнен със знаменитости и известни политици, включително губернаторът на щата и кметът.

Отвсякъде проблясваха ослепителните светкавици на фотоапаратите, от всевъзможни ъгли. От един от микрофоните на сцената се разнесе рязко пращене. Наместих петолъчката на левия ревер на костюма си. Беше в специален кодов цвят за деня. Идентифицираше ме като част от екипа на Тайната служба. Цветът за деня бе зелен. За надежда?

Досега Джак и Джил бяха спазвали обещанията си. Може би бяха намерили начин да внесат оръжие в залата. В този огромен амфитеатър в момента имаше над хиляда пистолета, плюс снайпери и помпи. Последните бяха на полицията и на други служители по сигурността.

Всеки един от тях можеше да е Джак или Джил.

Всеки един от тях можеше да е Кевин Хокинс.

Дон Хамърман беше до мен, но наоколо бе прекалено шумно, за да можем да си говорим с височина на тона, доближаваща нормалната. От време на време се навеждахме един към друг и си крещяхме в ушите.

Дори в подобни моменти бе невъзможно да се долови нещо повече от откъслечна дума или фраза.

— Твърде дълго върви към сцената! — каза Хамърман. Мисля, че това бяха думите му.

— Знам. Какво искаш да кажеш? — изкрещях в отговор.

— Наблюдавай тълпата — извика на свой ред той. — Ще се юрнат като обезумяло стадо в момента, в който видят изваден пистолет. Президентът остава твърде дълго сред тълпата.

Беше прав, естествено. Президентът като че ли предизвикваше Джак и Джил. И все пак можеше да ни провърви със заложения капан в претъпканата зала.

Внезапно тълпата наистина се люшна шеметно напред! В следващия миг започна да се разделя.

— Убийте кучия син! Убийте го! — чух викове един-два реда пред нас. Движех се бързо, пробивайки си път с блъскане и дърпане, устремен напред.

— Внимавай бе, копеле! — изкрещя ми в лицето една жена, извръщайки се към мен.

— Убийте го незабавно! — чух някъде отпред.

— Пуснете ме да мина! — изревах с пълно гърло. Мъжът, предизвикал сцената, бе с руса коса до раменете. Беше с широка черна канадка и с черна раница на гръб.

Сграбчих го в мига, в който още някой го бе докопал от другата страна на пътеката. Съборихме го рязко. Черепът му изхрущя при удара в циментовия под.

— Нюйоркска полиция! — извика другият, който държеше русия.

— Вашингтонска полиция, наряд към Белия дом — извиках аз в отговор. Вече притисках заподозрения към пода. Нюйоркското ченге пък бе натикало пистолета си в лицето му.

Русият не ми приличаше на Кевин Хокинс, но нямаше начин да съм сигурен и не можехме да си позволим рискове. Трябваше да го обезвредим.

— Убийте копелето! Убийте президента! — продължаваше да крещи русият.

Беше абсолютно побъркан, всичко беше побъркано, не само оня тъпанар на пода.

— Наранихте ме! — разкрещя се той към мен и към нюйоркското ченге. — Ударихте ми главата!

Побъркан?

Имитатор?

Отклоняване на вниманието?