Джеймс Патерсън
Джак и Джил (92)

89.

Кевин Хокинс без никакви затруднения бе заел предна позиция в шумната претъпкана аудитория.

Хокинс сега бе висока брюнетка, облечена в тъмносин костюм от сако и панталони. Не изглеждаше като първа красавица, трябваше да признае, но тъкмо поради това имаше много по-малка вероятност да привлече нечие внимание.

Освен това притежаваше напълно автентична лична карта от федералното бюро за разследване. Според нея той бе Линда Коул, специален агент от Ню Йорк. Фотожурналистът седеше на мястото на Линда Коул на шестия ред и спокойно наблюдаваше тълпата.

Щрак.

Щрак.

Направи мислено няколко снимки, една след друга, предимно на конкуренцията си. ФБР, Тайната служба, Нюйоркската полиция. Всъщност той не смяташе, че има действителна конкуренция.

Камикадзе. Кой можеше да го спре? Никой. Може би само Господ. А може би и Господ беше безсилен.

И все пак бе впечатлен от числеността на опозицията. Тази сутрин правеха сериозни опити да провалят Джак и Джил. И кой знае? Може би щяха да успеят с численото си превъзходство и огнева мощ. И по-странни неща се бяха случвали.

Хокинс просто не вярваше, че това е възможно. Последният им реален шанс бе преди той да се вмъкне в сградата, не и сега. Фотожурналистът срещу ФБР, Тайната служба, Щатските шерифи и нюйоркската полиция. Струваше му се достатъчно разумно. Играта изглеждаше съвсем честна.

Усилените им приготовления му изглеждаха като пародия. Той чакаше да се появи мишената.

От високоговорителите се разнесе химнът и Хокинс започна да ръкопляска заедно с останалите. Беше патриот в края на краищата. Вероятно никой нямаше да повярва на това след днешния ден, но той знаеше, че е истина.

Кевин Хокинс бе един от последните истински патриоти.