Джеймс Патерсън
Джак и Джил (26)

23.

В понеделник вечерта най-накрая нещо се чу за Джак и Джил. Звучеше обещаващо. Надявах се да не се окаже блъф.

Тъкмо се бях прибрал у дома, за да се опитам да хапна надве-натри с децата, когато телефонът иззвъня. Беше Кайл Крег. Спомена ми за някаква видеокасета, получена в CNN, с обръщение от Джак и Джил. Убийците бяха направили домашен видеоклип, за да ги види светът. Джак и Джил бяха изпратили и писма със същото обръщение във „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“. Тази вечер възнамеряваха да „дадат разяснения“.

Трябваше да изхвърча от къщи преди печеното пиле на Нана да е кацнало на масата. Джани и Деймън ме удостоиха с погледи, чието недвусмислено съдържание беше „пак ли!“. Прави бяха.

Побързах към гара Юнион Стейшън във Вашингтон, заобикаляйки Северен Капитол. Не исках да закъснея за купона на Джак и Джил. Това бе тяхната поредна демонстрация, че ни държат под контрол.

Пристигнах в центъра на CNN тъкмо в момента, когато зареждаха лентата — броени мигове, преди да излъчат записа в „На живо с Лари Кинг“. Старши агенти от ФБР и Тайната служба се бяха натъпкали в маломерна уютна стая за прожекции. Както и най-различни техници, административни служители и адвокати от новинарската мрежа. Всички изглеждаха невероятно напрегнати и сковани.

Когато записаното съобщение от Джак и Джил започна, в помещението се възцари пълна тишина. Не смеех да мигна. Както и всички останали.

— И вие вярвате на тази глупост? — измърмори накрая някой.

Джак и Джил ни снимаха. Това бе първият шок на вечерта. Те наистина бяха заснели полицаите пред жилищната кооперация на сенатор Фицпатрик преди няколко дена. Бяха там отвън, в тълпата зрители, хищните ловци на сензации.

Филмът бе разтърсващ, подобен на документален черно-бял колаж с малко цвят. Началните кадри представляваха външни снимки на кооперацията на сенатор Фицпатрик, правени от различен ракурс. Наподобяваха част от приличен учебен филм, но малко претенциозен. После на екрана се появи нещо още по-неочаквано и въздействащо.

Убийците бяха филмирали последните мигове от живота на сенатор Фицпатрик, според мен секунди преди смъртта му. Имаше потресаващи кадри. И оттам нататък нещата станаха още по-зловещи.

Видяхме черно-бели кадри на Даниел Фицпатрик — гол, закачен с белезници за леглото. Чухме воплите му: „Моля ви, недейте!“, отправени към неговите екзекутори. Доловихме щракването на спусъка. Изстрелът бе даден на сантиметри от дясното ухо на Фицпатрик. Последва и втори. Главата на сенатора се взриви. Хората следяха стъписани ужасния образ и звук, който пренесе сенатора във вечността.

— О, господи, господи! — изпищя някаква жена. Няколко човека извърнаха глави от екрана. Други закриха очи. Аз продължих да гледам. Не можех да си позволя да изпусна каквото и да било. Всичко това бе жизненоважна информация за случая, който се опитвах да проумея. Беше по-ценна от всички ДНК тестове, серологии и отпечатъци от пръсти на света.

След метража със зловещото убийство на сенатора, тонът на филма внезапно се смени. Смразяващите кадри на насилствената смърт бяха последвани от образи на обикновени хора по улиците на неизвестни градове и градчета. Няколко човека в обектива махаха, други се усмихваха широко, а повечето изглеждаха безразлични, че ги снимат — по всяка вероятност Джак и Джил. Филмът продължи да върти черно-бял и цветен метраж, но не безразборно. Който бе монтирал кадрите, очевидно умееше да редактира.

Единият от тях е художник или поне има такива наклонности, отбелязах аз мислено. Какъв художник би се замесил в нещо подобно? Бях запознат с няколко теории за връзката между творческата съзидателност и психопатията. Серийните убийци Бънди, Дамър и дори Мансън можеха да се считат за убийци с „творческа“ нагласа. От друга страна, Рихард Вагнер, Дега, Жан Жьоне^[1] и още много хора на изкуството имаха психопатични прояви в поведението си, но не бяха убили никого.

После, около минута след началото, започна разказ. Чухме два гласа: мъжки и женски. Ставаше нещо драматично.

Джак и Джил бяха решили да разговарят с нас. Внушението, че убийците са сред нас в студиото, бе почти пълно. Докато филмовият колаж продължаваше, двамата се редуваха да говорят, но гласовете им бяха електронно филтрирани, вероятно за да не могат да бъдат разпознати. Веднага след края на представлението щях да се опитам да възстановим оригиналното им звучене. Но на този етап въпросното шоу със сигурност продължаваше.

ДЖАК: От дълго време хората като нас просто стоят в дъното и приемат несправедливостите да се сервират от малцината избраници в тази страна. Били сме търпеливи и страдащи, и през повечето време — безмълвни. Каква беше циничната приказка — Недейте да правите нещо, стойте си! Очаквахме американската система на контрол да се наложи и да заработи в наша полза. Но тя отдавна, много отдавна бездейства. Вече май нищо не работи. Някой в състояние ли е сериозно да оспори това твърдение?

ДЖИЛ: Безскрупулни хора, юристи и бизнесмени, се научиха да се възползват от собствената ни наивност и добра воля, и най-вече — от нашата щедрост на духа. Нека повторим тази важна мисъл — изключително безскрупулни хора се научиха да се възползват от собствената ни наивност, добрата воля и нашия прекрасен американски дух. Много от тях са в правителството ни или работят в непосредствена близост с така наречените наши ръководители.

ДЖАК: Погледнете лицата пред вас в този филм. Това са хората, лишени от граждански права. Те са останали без капка надежда или вяра в страната ни. Това са жертвите на насилието, което произлиза от Вашингтон, Ню Йорк, Лос Анджелис. Разпознавате ли онеправданите? Чувствате ли се една от жертвите? Ние — да. Ние сме просто случайните Джак и Джил от тълпата.

ДЖИЛ: Погледнете какво ни причиниха нашите така наречени лидери. Погледнете отчаянието и страданието, отговорността за които пада изцяло върху тях. Вижте непоправимия цинизъм, който родиха. Мечтите и надеждите, които безжалостно унищожиха. Нашите лидери постепенно и методично съсипват Америка.

ДЖАК: Погледнете тези лица!

ДЖИЛ: Погледнете тези лица!

ДЖАК: Погледнете тези лица! Сега разбирате ли защо идваме за вас? Виждате ли? Само погледнете тези лица! Вижте какво сторихте! Погледнете неназованите престъпления, които сте извършили!

ДЖИЛ: „Джак и Джил на Хълма се качиха.“ Затова сме тук. Пазете се от всички онези, които живеят и работят в столицата и се опитват да контролират останалите от нас. Играете си с живота ни, сега ние ще си поиграем с вашия. Наш ред е да се позабавляваме. Ред на Джак и Джил.

Филмът приключи с поразяващи образи на тълпи от бездомни на площад Лафайет, точно срещу Белия дом. А след това поредният стих, още една предупредителна строфа:

Джак и Джил на Хълма се качиха

за мисия тържествена и мрачна.

Деянията ви ги разгневиха.

Времената твърде лоши са

да бъдеш политик.

ДЖАК: Това са времената — изпитание за мъже без души. Вие знаете кои сте. Ние също.

— Колко продължава краткият им шедьовър? — попита най-делово един от телевизионните продуценти. CNN трябваше да излъчи филма на живо след по-малко от десет минути.

— Три минути и нещо. Изглежда безкраен, знам — докладва един от техническия персонал с хронометър. — Ако възнамерявате да го редактирате, кажете ми незабавно.

Побиха ме тръпки, когато чух стихчето, макар че зрителната зала се отопляваше. Още никой не си беше тръгнал. Хората от CNN разговаряха помежду си, обсъждаха филма, като че ли останалите изобщо не присъстваха. Домакинът на поредното токшоу изглеждаше притеснен и разтревожен. Може би разбираше накъде се насочват масовите комуникации и си даваше сметка, че не могат да бъдат спрени.

— След осем минути сме в ефир — обяви един продуцент на екипа си. — Това помещение ни трябва. Ще направим копия за всички ви.

— Сувенири — заяде се някой от тълпата. — Видях Джак и Джил по CNN.

— Те не са серийни убийци — измърморих аз тихо, повече на самия себе си, отколкото на някой друг. Исках да чуя как звучеше мисълта, предположението, изказано на глас.

Бях от малцинството, но убеждението ми бе категорично. Те не са убийци по стереотип, не и в обикновения смисъл. Въпреки това бяха изключително организирани и предпазливи. Бяха достатъчно умни или представителни, за да се приближат до няколко известни личности. Бяха обладани от перверзност или просто искаха ние да си мислим така. Служеха на някаква всепоглъщаща кауза.

Все още чувах думите им, странните им гласове от лентата: „За мисия тържествена и мрачна.“

Може би това за тях не беше игра. Беше война.