Джеймс Патерсън
Джак и Джил (12)

9.

Имаше нещо, което физически го отличаваше от другите. Бях почти сигурен, че е така. Това бе предположение, от което можех да започна.

Същия следобед двамата със Сампсън отново излязохме на улицата и се заехме с работа близо до покрайнините на Нортфийлд Вилидж. Вашингтонската преса и телевизията не си бяха направили труда да отделят Бог знае какво място на убийството на едно малко момиченце в Югоизточния район. Вместо това бяха пълни с материали за убийството на сенатор Фицпатрик. Извършителите бяха двама души, които дебнеха знаменитости, и бяха известни като Джак и Джил. Изглежда, Шанел Грийн не бе от особено значение.

Освен за нас двамата със Сампсън. Ние бяхме видели премазаното тяло на Шанел и съсипаните й родители. Сега разговаряхме с местните си улични информатори, както и със съседите. Продължавахме да затвърждаваме у хората убеждението, че работим, че обхождаме улиците.

— Доброто убийство определено ми допада. Обичам да вървя по гадните улици посред мразовита зима — разсъждаваше на глас Сампсън, докато минавахме покрай лъскавия черен джип на един местен търговец. От него ехтеше рап, порядъчно плътен. — Обичам страданието, зловонието, звуците на фънк. — Изражението му бе унило. Отвъд границата на гнева. Умозрително.

Носеше позната фланелена блуза под разкопчаното си палто. Надписът върху нея представляваше сентенцията за деня:

НЕ МИ ПУКА.

НЕ ГЪЛТАМ ГАДОСТИ.

НЕ СЕ ЗАНИМАВАМ С ПРОСТОТИИ.

Кратко. Ясно. И съвсем в стила на Джон Сампсън. През последния час никой от нас не изгаряше от желание да разговаря. Нещата изобщо не вървяха. Само че това си беше Службата. По-често ставаше така, отколкото другояче.

Двамата с човека планина пристигнахме в Капитол Сити Маркет около четири часа следобед. Мястото е известно свърталище на мошеници на Осма улица. Това е най-окаяният, най-потискащият магазин за евтини стоки в цял Вашингтон, а това изисква определено поведение.

Избраните артикули обикновено се записват с розов тебешир отпред на сивосинкава стена от блокове сгурия. Този ден специалитетите бяха студена бира, газирана вода, банани, свински кожици — вашата пълна и добре балансирана закуска.

Един млад брат с плътно прилепнали слънчеви очила, бръсната глава и козя брадичка незабавно привлече вниманието ни пред минимаркета. Стоеше до друг мъж, лапнал като пура парче шоколад. Бръснатата глава ми направи знак, че иска да разговаря с нас, но не там.

— И ти ще му се довериш? — попита Сампсън, докато ни следваше на безопасно разстояние. — Алвин Джаксън.

— Аз се доверявам всекиму — отвърнах и намигнах. Сампсън не ми намигна в отговор.

— Здравата си я загазил, Сладур — рече, все още свъсил вежди.

— Просто се мъча да правя каквото е необходимо.

— Е, в такъв случай твърде много се мъчиш.

— Ти затова ме обичаш.

— Така си е — отвърна Сампсън и най-накрая се усмихна.

— „Ако любовта към теб е грешка, аз не искам да съм прав“ — поднесе той с мелодичен речитатив част от едно известно стихотворение.

Срещнахме се с Алвин Джаксън зад ъгъла. Понякога двамата със Сампсън използвахме Алвин за информатор. Той не беше лош човек, наистина, но водеше доста безразсъден живот, който внезапно можеше да стане много, много опасен за него. Навремето беше доста сносен бегач, училищна знаменитост. Тренираше предимно по улиците. Сега държеше бейзболно игрище и освен това пласираше по малко марихуана. В много отношения Алвин Джаксън все още беше дете. Това беше важно да се разбере за много от тези момчета, дори за най-силните и най-опасните.

— Малкташанел — произнесе Алвин така, сякаш двете думи бяха само една. — Значи още търсите информация кой може да я е затрил?

Якето му беше разкопчано. Имаше модерния за момента вид, наречен „пандизчийски“ или „торбест“. Бельото му на тънки бели и червени черти се виждаше над колана. Въпросният изглед е вдъхновен от факта, че коланът на един затворник се отнема, в резултат на което панталоните увисват и бельото трябва да се подчертае. Еталони за нашия квартал.

— Да. Какво си чувал за нея, Алвин, само че без номера? — попита Сампсън.

— Човече, аз се опитвам да ви направя услуга — възнегодува към мен Алвин Джаксън. Бръсната му глава нито за миг не престана да се поклаща. Голямата халка на обецата му подрънкваше. Дългите му силни ръце се гърчеха. Той вдигаше обути в найкове крака и после пак ги спускаше.

— Много сме ти признателни — казах му. — Ще запалиш ли? — Предложих на Алвин цигара „Камел“.

Той я прие. Аз не съм пушач, но винаги имам у себе си. Докато спортуваше в гимназията, Алвин пушеше като комин. Такива неща правят впечатление.

— Малката Шанел живееше в блока на лелчето. В Нортфийлд. Май знам един там, дето може да му се търси сметка. Разбирате ли кво говоря?

— Засега. — Сампсън кимна. Всъщност просто се опитваше да бъде любезен. И зелка можеше да следи бръщолевенето на Алвин Джаксън.

— Искаш ли да ни покажеш какво имаш налице? — попитах го. — Да ни помагаш тук?

— Че аз лично ще ви посоча Чъки. Кво ще кажете? — Той се усмихна и кимна към мен. — Но само щото сте двамата със Сампсън, а не някой друг. Абе преди няколко месеца се опитах да им кажа на ония, другите инспектори. Само че те хич и не поискаха. Боже, кой ти слуша простотиите на някакъв си там. Време нямали за моите дрънканици.

Аз се почувствах като негов баща, чичо или по-голям брат. Чувствах се отговорен. Това не ми хареса особено.

— Добре, слушаме те — рекох. — Имаме време за теб.

Двамата със Сампсън отидохме с Алвин Джаксън в района на Нортфийлд Вилидж. Нортфийлд е една от най-опасните криминални зони във Вашингтон. Въпреки това, изглежда, на никой не му пука. Полицията на първи район беше вдигнала ръце. Посетите ли веднъж Нортфийлд, ще ви бъде трудно да ги обвините изцяло.

Това не ми изглеждаше многообещаваща следа. Но Алвин Джаксън се чувстваше с мисия. Питах се защо. Какво пропусках тук?

Той посочи с дълъг разобличителен пръст една от постройките от жълта тухла. Тя беше също такава окаяна съборетина като повечето. Над двойната входна врата се виждаше метална табела в син електрик, която гласеше: Блок 3. Предните стъпала бяха напукани и изглеждаха като ударени от светкавица или нечий парен чук.

— Живее там. Поне живееше. Казва се Емануел Перес. Понякога работи като портиер в „Знаменитата пица“. Преследва малки деца, казвам ти. Шибан гадняр. И шубелив. Хич не му харесва, като му викаш Мани. Е-ма-ну-ел бил. Държи на това.

— А ти откъде го познаваш този Емануел? — попита Сампсън.

Очите на Алвин Джаксън внезапно се замъглиха, погледът му стана леден и безизразен. Трябваха му няколко секунди, преди да отговори.

— Знам го от едно време. Въртеше се тук още като бях малък. И тогава си беше същият. Емануел винаги си е бил тук, разбирате ли?

Ясно. Сега разбрах. Клъцни-го-Чъки вече не беше просто химера.

От другата страна на блока имаше асфалтирано игрище. Малки деца играеха баскетбол, но не особено добре. Обръчът беше без мрежа, целият разкривен. Който го биваше поне малко, изобщо не се появяваше на тези игрища. Внезапно нещо там привлече погледа на Алвин Джаксън.

— Ей го! — възкликна той с жален фалцет. Със страх. — Това е той, човече. Скивай как бройка ония хлапета.

Едва бе изрекъл тези думи и Перес ни забеляза. Беше странно като в кошмар. Видях, че има дълга щръкнала червеникава брада. Това бе отличителен белег. Нещо, което хората биха запомнили, ако го бяха видели в Гарфийлд Парк. Той измери Алвин Джаксън с мрачен страховит поглед. После побягна като луд.

Емануел Перес беше много бърз бегач. Само че и ние. Или поне бяхме последния път, когато се наложи.