Джеймс Патерсън
Джак и Джил (24)

21.

Бях потънал в хаос от мисли и разсъждения относно убийствата, когато чух името си. Незабавно разпознах гласа и той извика усмивка на устните ми.

Обърнах се и видях Кайл Крейг от ФБР. Още един юнак, който безстрашно посичаше многоглави чудовища. Беше от Лексингтън, щата Масачузетс. Кайл не отговаряше на типичните представи за федерален агент. Беше честен човек, на когото винаги можеше да се разчита. Не излизаше лесно от кожата си и обикновено не робуваше на бюрокрацията. В миналото двамата с него бяхме работили по няколко много тежки случая. Той бе специалист по драстичните престъпления, белязани с изключително насилие или множествени убийства. Кайл бе експерт по онази противна и ужасна част, с която повечето федерални агенти не искаха да имат нищо общо. Освен това ми беше приятел.

— Насочили са цялата артилерия към този тук — каза Кайл, докато се здрависвахме във фоайето. Беше висок мъж, все още слаб. Запомнящи се черти и удивително черна коса, черна като въглен. Имаше дълъг ястребов нос, който изглеждаше достатъчно остър да кълве.

— Кои са тук засега, Кайл? — попитах. Не се съмнявах, че вече е огледал всичко. Той беше умен, наблюдателен и имаше добър нюх. Кайл освен това познаваше всички и знаеше мястото на всеки в по-общия план.

Кайл направи гримаса, все едно че току-що бе изсмукал особено кисел лимон.

— По-скоро кой, по дяволите, не е, Алекс! Инспектори от Управлението — собствените ти колеги й приятели, федералните, разбира се. И да не ти се вярва, от отдела за наркотици също. Онзи със синия костюм е от ЦРУ. Личи си по подрязаните криле. Твоят близък приятел шеф Питман е вътре на посещение при прекрасния труп на Натали Шиън. Докато ние си приказваме, те са в будоара.

— Това е ужасно — рекох аз с лека усмивка. — Гротеска почти в твой стил.

Кайл посочи към затворената врата, която, предположих, бе на спалнята.

— Не мисля, че желаят да бъдат безпокоени. Според един слух, който плъзна из Куонтико, шефът на инспекторите Питман бил некрофил — отбеляза той с непроницаемо изражение.

— Престъпления без жертви — отвърнах.

— Какво ще кажеш за малко уважение към мъртвите? — рече Кайл, свеждайки нос към мен. — Дори и в смъртта си, сигурен съм, Натали Шиън ще намери начин да отблъсне твоя шеф на инспекторите.

Не бях учуден, че шефът лично е пристигнал в хотел „Джеферсън“. Този случай заплашваше да се превърне в най-голямата поредица от убийства в окръг Колумбия от години. И несъмнено щеше да стане именно така, ако Джак и Джил скоро нанесяха поредния си удар, както бяха обещали.

С неохота се разделих с Кайл и се насочих към затворената врата на спалнята. Открехнах я предпазливо, като че ли отгоре можеше да има сложено нещо, което да ми падне на главата.

Единственият и неповторим шеф на инспекторите Джордж Питман беше в спалнята с някакъв мъж в сив костюм. Вероятно човек от съдебната медицина. Те и двамата извърнаха погледи към мен. Питман дъвчеше незапалена пура „Бауза“. Той се намръщи и поклати глава, когато видя кой е. Само че нищо не можеше да направи. Бях разпределен за случая по специално нареждане на началника на полицията Клаузър. Нямаше никакво съмнение, че шефът не желаеше да се мяркам тук.

Той измърмори „покойният Алекс Крос“ към другия костюм. Толкова по въпроса за учтивите запознанства и безобидните шегички.

Двамата отново се обърнаха към прочутия труп на леглото. Шефът бе язвителен без всякаква видима причина. Аз обаче не се оставих да ме засегне особено. Такава бе обичайната делова обстановка в присъствието на този грубиян и глупак. Ама че тъпо копеле, пълен задник! Не прави нищо друго, освен да ти се мотае в краката!

Няколко пъти поех дълбоко въздух. После пристъпих към работа — сцената на убийството. Отидох до леглото и се впуснах в обичайната си дейност — събиране на първи впечатления.

Тясната лента, предназначена оскъдно да прикрива женски прелести, бе нанизана на главата на Натали Шиън, а коланът стягаше гърлото й. Бикините покриваха носа, брадичката и устата. Широко отворените й сини очи гледаха втренчено в тавана. Все още носеше черни копринени чорапи и син сутиен, който подхождаше на бикините.

Ето поредно доказателство за извратеност, но аз не му повярвах особено. Всичко бе твърде подредено и преднамерено. Защо биха искали от нас да подозираме наличието на перверзия? Това означаваше ли нещо? Бяха ли Джак и Джил обременени в сексуално отношение? Може би Джак беше импотентен? Трябваше да разберем дали някой е осъществил полов акт с жертвата.

Беше особено потискаща сцена на смърт. Натали Шиън бе мъртва от около осем часа по сведения на Кайл. Тя вече не беше красива, дори и не толкова отблизо. По ирония на съдбата бе отнесла в гроба своя най-сензационен материал. Тя познаваше Джак, и може би Джил.

Помнех я от предавания по телевизията и се чувствах така, все едно че жертвата бе мой личен познат. Може би затова убийствата на знаменитости крият такова очарование. Хора като Натали Шиън виждаме почти всеки ден и започваме да ги имаме за свои познати. И смятаме, че водят изключително интересен живот. Дори смъртта им е интригуваща.

Вече виждах, че съществуват някои очевидни и драстични прилики с убийството на сенатор Фицпатрик. Преди всичко елементът на перверзен садизъм. Тя бе полугола. Освен това имаше вид на „екзекутирана“, точно както и сенаторът.

Известната новинарка бе получила един изстрел от упор в лявата страна на главата, която бе клюмнала, сякаш дългият й врат бе счупен. Нищо чудно.

Беше ли това стилът на Джак и Джил? Организиран, резултатен и дяволски хладнокръвен. Перверзен по някаква известна само на тях причина. Или извратеността бе мнима? Сексуална мания или признак на импотентност? Какво ни говореше този модел? Каква информация ни поднасяше?

Започнах да оформям психологическия образ на убийците. Методът и стилът на действие за мен бяха по-важни от всякакви веществени доказателства. И двете убийства бяха грижливо планирани — изпълнението им беше методично, много добре построено и премерено — Джак и Джил играеха своята игра хладнокръвно и невъзмутимо. До този момент, доколкото знам, бяха действали безупречно. Единствената улика, оставена на местопрестъплението, бе съвсем преднамерена — писмото.

Сексуалната фантазия бе безспорна — както при разголването на жената върху леглото й, така и в случая със сенатора — извратено насилие над мъж. Имаха ли Джак и Джил проблеми със секса?

Първоначалното ми впечатление бе, че и двамата убийци са бели, на възраст между трийсет и четирийсет и пет — вероятно по-близо до втората поради високата степен на организация и при двете убийства. Подозирах равнище на интелигентност над средното, както и убедителност и физическа привлекателност. Това бе особено красноречиво и странно за мен — тъй като убийците успяваха да се озоват в апартаментите на знаменитостите, без да използват насилие. Това бе най-добрата следа, с която разполагахме.

Трябваше да запиша още доста неща и аз го сторих, бясно драскайки в бележника си. От време на време шефът ми хвърляше по някой поглед. Контролираше ме.

Идеше ми да го цапардосам. Той представляваше толкова много неща, които не бяха наред в отдела, в полицията на Вашингтон. Нафукан дръвник, който се имаше за много интелигентен. Нищо общо с истината.

— Нещо важно, Крос? — обърна се той накрая към мен.

— Засега нищо — отвърнах.

Това не беше истина. Онова, което определено ми се натрапваше като предположение, бе, че Даниел Фицпатрик и Натали Шиън биха могли да бъдат „с лек морал“ в старомодния смисъл на тези думи. Може би Джак и Джил не одобряваха поведението им. И двете тела бяха оставени разголени, в компрометиращи и особено смущаващи пози. Убийците изглеждаха обсебени от секс или поне от сексуалния живот на известни личности.

Разголени или изложени на показ? Изложени на показ по каква причина?

— Искам да видя бележката — рекох на Питман, като се опитвах да бъда учтив и делови.

Питман махна по посока на нощното шкафче в другия край на леглото. Жестът му бе пренебрежителен и груб. Не бих се държал по този начин и с най-неопитния полицай новобранец. Аз бях показал повече уважение към Клъцни-го-Чъки.

Отидох там и прочетох написаното. Беше поредното стихотворение. Пет реда.

Джак и Джил на Хълма се качиха

да поправят друга грешка.

С една дума този път решиха

репортажът й за новините

да е изпълнен със собствения й ужас.

Поклатих глава няколко пъти, но не казах нищо на Питман. Да върви по дяволите. Стихотворението все още не ми говореше нищо особено. Надявах се, че няма да е все така. Всъщност мисълта в него бе ясна, но отсъстваше всякаква емоция. Какво бе направило тези двама убийци толкова безчувствени?

Продължих да претърсвам спалнята. Сред колегите от отдела бях известен с това, че прекарвам много време на местопрестъплението. Понякога оставах цял ден. И сега възнамерявах да сторя същото. Повечето от вещите на мъртвата бяха свързани единствено с професията й, сякаш тя нямаше личен живот. Видеокасети, разходни ордери от мрежата й, отмъкнат телбод с гравирани отгоре инициали CBS^[1]. Огледах сцената на убийството и мъртвата от различни ъгли. Питах се дали убийците са отнесли нещо със себе си.

Обаче въпреки желанието си не успявах да се съсредоточа. Питман наистина ме бе извадил от релси. За което си бях виновен сам.

Защо и двете жертви бяха оставени разголени? Кое бе онова, което ги свързваше в смъртта им или поне в съзнанието на убийците им? Злодеите се бяха чувствали длъжни да ни насочат буквално по графичен начин към някои неща. Всъщност всичко около Фицпатрик и Шиън в момента бе обществено достояние. Благодарение на Джак и Джил.

А най-лошото бе, че бях „закопчан“ за случая. И нямаше никакво мърдане.

После всичко в спалнята взе неприятен обрат. Лош и неочакван обрат.

Стоях до Джордж Питман, когато той отново заговори, без да ме удостоява с поглед.

— Върни се, след като свършим, Крос. Ела по-късно.

Думите на шефа увиснаха във въздуха като застоял цигарен дим. Направо ми бе трудно да повярвам, че ги бе изрекъл. Винаги се бях стремял да се отнасям с някакво уважение към Питман. Беше мъчна работа, дори невъзможна, ала все пак се стараех.

— На теб говоря, Крос — леко повиши тон Питман. — Чу ли какво ти казах?

После шефът на инспекторите направи нещо, което не трябваше да си позволява, нещо наистина кофти, за което не можех да си затворя очите. Пресегна се и ме бутна с опакото на ръката си. Бутна ме силно. Залитнах и направих половин стъпка назад. Все пак успях да запазя равновесие. Юмруците ми бавно се вдигнаха към гърдите.

Не се замислих. Може би някаква таена злоба или силна неприязън ме накараха да действам импулсивно. Отчасти.

Пресегнах се напред и сграбчих с две ръце Питман. Този негов маниер на неуважение негласно бе нагнетявал отношенията между двама ни вече две-три години най-малко. Натрупаното омерзение пламна необуздано и грозно. Експлодира в стаята на тази мъртва жена.

Двамата с Джордж Питман сме горе-долу на едни години. Той не е толкова висок, но е по-тежък е петнайсетина кила. Има тромавото и набито тяло на футболен защитник от началото на шейсетте.

Сграбчих го и го повдигнах от пода. Изглеждам доста якичък, ама всъщност съм още по-здрав. Очите на Питман се разшириха в недоверие и внезапен страх.

Забих го в стената на спалнята. После още веднъж. Нищо фатално, нито опасно, само ей така, да си има едно наум.

При всеки сблъсък на тялото със стената достолепният хотел „Джеферсън“ сякаш се разтърсваше из основи. Тялото на шефа омекна. Изобщо не се опита да отвърне. Не можеше да повярва, че съм го направил. Честно казано, и аз.

Отпуснах хватката си. Накрая го пуснах да стъпи и той се олюля. Давах си сметка, че го бях наранил не толкова физически, колкото бях засегнал гордостта му. Освен това бях сгафил здраво.

Не казах нито дума. Другият сив костюм също си мълчеше. Намерих известно оправдание във факта, че Питман бе посегнал пръв. Той бе поставил началото, и то без никакво основание. Чудех се дали другият костюм вижда нещата по същия начин, само че не ми се вярваше.

Напуснах местопрестъплението. Питман така и не проговори. Питах се дали току-що не съм напуснал и Вашингтонската полиция.