Джеймс Патерсън
Джак и Джил (85)

82.

Тежката дървена врата към голямата спалня на президента Томас Бърнс се отвори няколко минути след полунощ. Президентският апартамент в „Уолдорф“ се състоеше от четири спални и две дневни, разположени във високата част на хотела. Нямаше други гости нито на този етаж, нито на двата етажа отгоре и отдолу.

— Кой е? — Президентът вдигна поглед от книгата, която четеше в опит да успокои нервите си. Дебелата книга беше „Труман“ от Дейвид Маккълоу. Президентът почти я изпусна, когато вратата неочаквано се отвори.

Томас Бърнс се усмихна, когато видя кой е застанал на прага до огромен стар шкаф.

— О, това си ти. Помислих, че е Джил. Подозирам, че тя тайно ме харесва. Просто го чувствам — каза той и се изсмя.

Сали Бърнс направи усилие да се усмихне.

— Исках да ти кажа лека нощ. И да видя дали си добре.

Президентът погледна ласкаво своята съпруга. През последните пет години те спяха в отделни стаи. Имаха проблеми. Но все още бяха близки приятели. Той беше убеден, че двамата продължават да се обичат и че ще съхранят тези чувства, докато са живи.

— Значи не си дошла да ме завиеш? — попита той. — Колко жалко.

— Напротив. Дойдох и за това. Тази вечер го заслужаваш.

Съпругът й се засмя по начин, който припомни и на двамата по-добри времена, много по-добри времена. Когато пожелаеше, той можеше да бъде истински чаровник. Сали Бърнс го знаеше отлично. Том беше виден съкрушител на женски сърца. Това също бе известно на Сали. Повечето години от съвместния им живот бяха преминали по този начин. Агония и екстаз. Макар че, честно казано, по-скоро екстаз, отколкото агония. И двамата мислеха така и си даваха сметка, че онова, което имаха, бе голяма рядкост.

Томас Бърнс леко потупа края на леглото, което беше огромно и с балдахин, макар и не цял. Сали се приближи и седна до него. Той се пресегна, за да хване ръката й и тя с готовност я подаде. Много обичаше да си държат ръцете с нейния Том. Така бе открай време. Знаеше, че все още го обича, независимо от предишни обиди и всичките им други неприятности. Тя беше в състояние да му прости любовните авантюри. Беше наясно, че те не означават нищо за него. Сали Бърнс бе сигурна в себе си. Освен това разбираше своя съпруг по-добре от всеки друг. Единствено тя знаеше колко съсипан бе той в този момент, колко уплашен и колко уязвим.

А наистина го обичаше, с цялата му многоликост — тази съвкупност от наглост, липса на самочувствие, неувереност и съкрушително его на моменти. Тя знаеше, че той я обича и че двамата ще бъдат винаги не само най-близки приятели, но и сродни души.

— Ще ти призная нещо странно — каза той, докато я привличаше по-близо до себе си, нежно прегръщайки своята съпруга от двайсет и шест години.

— Слушам те. Не очаквам нищо по-малко от пълно признание, господин Крал. — Това бе фраза от лондонската постановка на „Лудостта на крал Джордж III“, която бе разсмяла и двамата. Там кралицата наричаше Джордж III „господин Крал“ в леглото.

— Мисля, че е някой, когото познаваме. Разговарях по този въпрос с инспектора от отдел „Убийства“. Той единствен има доблестта да дойде при мен с лоши новини. Сали, смятам, че може да е някой от най-близкото ни обкръжение. Това е още по-ужасно.

Сали Бърнс се опита да не издава страха си. Обходи с поглед просторната спалня с висок таван. Стените бяха облепени с тапети в светлосиньо и кремаво. Господи, как й се искаше да се приберат в Мичиган! Ето какво желаеше повече от всичко на света за себе си и за своя Том — да си отидат у дома.

— Казал ли си го на Дон Хамърман?

— Споделям го с теб — прошепна той. — На теб мога да го кажа, без да се страхувам. Ти си заслужила доверието ми.

Сали леко го целуна по челото, после по страната и накрая по устните.

— Сигурен ли си в това?

— Сто процента — отвърна той шепнешком. — Въпреки че ти имаш основателни причини да искаш да ме спипат. По-сериозни от тези на другите. Дори по-основателни от тези на Джак и Джил, обзалагам се.

— Прегърни ме силно — каза тя. — И никога не ме пускай.

— Ти ме прегърни силно — продължи да шепне президентът на своята съпруга. — И не ме пускай. Бих могъл да стоя така вечно. Умолявам те, Сали, прости ми!

Някой от най-близкото обкръжение. Някой съвсем близо до мен. Президентът Томас Бърнс не можа да прогони тревожните мисли, докато държеше своята съпруга в обятията си. Някой наоколо.

— Какво би си пожелал за Коледа, Том? Знаеш какви са от пресата, винаги искат да знаят.

Президентът Бърнс се замисли за момент.

— Покой. Всичко това да свърши.