Джеймс Патерсън
Джак и Джил (87)

84.

Вече нищо на този или на онзи свят не беше в състояние да спаси готиното малко семейство на Алекс Крос. Те бяха следващите, които трябваше да умрат. Това бе ходът, който му предстоеше.

Дани Будро се промъкна предпазливо по стъпалата на задната веранда на къщата. Не издаде нито звук. Можеше да бъде дяволски добър кадет, когато му се наложеше. Отличен млад войник. Тази вечер бе на маневри, това бе всичко. Имаше нощна мисия.

Открий и разруши.

Не долови никакви шумове откъм къщата. Никаква късна телевизия. Никакви Летерман, Джей Лено, Бивъс и Бътхед или реклами на уреди за домашно трениране. Нямаше и свирня на пиано. Това може би означаваше, че Крос също спи. Тъй да бъде. Сънят на мъртвите.

Той докосна топката на вратата и незабавно изпита неистово желание да свие пръсти. Усети метала върху кожата си като сух лед. Все пак издържа. Завъртя топката бавно, много бавно. После я дръпна към себе си.

Проклетата врата беше заключена! По някаква идиотска причина той бе решил, че няма да е така. Пак можеше да влезе в къщата през тази врата, но не беше изключено да издаде някакъв шум. Не беше идеално.

Реши да мине отпред и да провери положението там. Знаеше, че има и друга веранда. С пиано. Крос свиреше там блус, но за доброто докторче тъжните песни едва започваха. След тази нощ остатъкът от живота му щеше да бъде един блус, и нищо повече.

Вътрешността продължаваше да тъне в пълна тишина. Той знаеше със сигурност, че Крос не е преместил семейството си на безопасно място. Това показваше още по-голямо неуважение. Крос не се боеше от него. А трябваше. По дяволите, само при мисълта за него Крос трябваше да пълни гащите от страх!

Дани Будро се пресегна, за да пробва вратата на лятната веранда. Младият убиец бе плувнал в пот. Едва успяваше да си поеме дъх. Виждаше най-ужасния си кошмар, а неговите кошмари бяха наистина зловещи.

От упор втренчено го гледаше инспектор Джон Сампсън! Черният гигант седеше там на верандата. Чакаше го. Седеше си там нафукан като звяр.

Спипаха го! Господи! Бяха му заложили капан. И той падна в него като пълен идиот.

Само че, ей, почакай, по дяволите! Чакай малко! Нещо не беше наред с тази картина.

Дани Будро премигна и се вгледа отново. Напъна се с всички сили. В голямото кресло до пианото Сампсън спеше!

Краката му по чорапи бяха вдигнати на табуретка. Пистолетът му бе оставен на малка масичка на около трийсетина сантиметра от дясната му ръка. Пистолетът в кобур!

Дани Будро се беше вкопчил на живот и смърт в топката на вратата. Не помръдваше. Гърдите го боляха, сякаш бяха премазани от удар.

Какво да прави? Какво да прави? Какво, по дяволите, да направи?

Мисълта му се движеше с милион мили в секунда. Толкова много варианти нахлуха в мозъка му, че той почти изключи.

Искаше да се хвърли върху Сампсън. Да се втурне напред и да пречука горилата. После да изтича горе и да види сметката на семейството. Толкова много го желаеше, че мисълта за това пламтеше в него, изгаряше вътрешността на мозъка му, изпаряваше мисловните му вълни.

Плъзна се вътре и после вън от съзнанието си на военен. Логиката над всичко. Той знаеше какво трябва да направи.

Дори по-бавно, отколкото бе изкачил стъпалата, отстъпи назад от вратата на верандата.

Може би щеше да успее да уцели горилата и да му пръсне мозъка. Но можеше и да не успее.

Не, нямаше да се излага на риск. Предстояха му твърде много забавления, твърде много игри, за да се провали толкоз евтино. Той вече имаше предостатъчно опит. И ставаше все по-добър.

Изчезна в нощта. Имаше други възможности, друга работа, за която би могъл да се погрижи. Дани Будро се бе развилнял из Вашингтон и това страхотно му харесваше. По-късно щеше да има достатъчно време за Крос и тъпото му семейство.

Вече бе забравил, че само преди минути щеше да си изплаче очите. Не си беше вземал лекарствата от седем дена.

Омразният, противен депакот, противният илач за разстроена психика. Отново носеше любимата си памучна блуза с надпис. Щастлив, щастлив. Радост, радост.