Джеймс Патерсън
Джак и Джил (78)

75.

Той спусна бавно сгъваемата стълба към втория етаж на къщата. Неговата къща. Ако осиновителите му случайно станеха сега, за да отидат до тоалетната — ГОЛЯМ ПРОБЛЕМ ЗА НЕГО.

А ЗА ТЯХ — ГОЛЯМА ИЗНЕНАДА.

Имаше малък проблем с дишането си. Спускането на стълбата не беше много лесна работа. Трябваше да нагласи тежките неподатливи стъпала съвсем тихо на втория етаж, но точно накрая се чу леко тупване.

— По дяволите! — прошепна той.

Все още не успяваше да успокои дишането си. Тялото му плувна в пот, също като конете през време на сутрешна тренировка. Беше го виждал във фермата на дядо си и баба си. Запомни я завинаги: пот, която се превръща в нещо като пенест крем буквално пред очите ти.

— Малодушник — прошепна той, надсмивайки се над собствения си страх. — Скапаняк. Боклук.

Опита се да се освободи от вледеняващата паника и нервност. Пое бавно и дълбоко въздух, спирайки в горния край на сгъваемата стълба. Беше толкова странно.

Накрая започна бавно да слиза на несигурни вдървени нозе, които усещаше като кокили. Гледаше да бъде колкото се може по-безшумен и внимателен.

Когато стигна до долу, се почувства по-добре. Твърда земя. Прекоси на пръсти коридора към голямата спалня. Отвори вратата и моментално го блъсна вълна истински студен въздух.

Неговият осиновител държеше прозореца отворен дори през декември, дори когато валеше скапаният сняг. И как не. Полярният студ вероятно поддържаше сребристорусата му с военна подстрижка коса. Спестяваше му разходи за бръснар. Какъв супертъпанар!

— Чукаш ли я в студения мрак? — прошепна под нос. Това също звучеше правдоподобно.

Той пристъпи съвсем близо до широкото им легло. Съвсем близо. Застана при техния олтар на любовта, техния свещен трон.

Колко пъти си беше представял някакъв подобен миг?

Самия момент?

Колко други деца си бяха представяли същата сцена хиляди пъти? Но после не бяха направили нищо. Нещастници! Светът беше пълен с тях.

Беше на ръба на един от най-лошите си пристъпи, наистина ужасен. Косите на врата му бяха настръхнали. Във всеки случай така ги чувстваше.

Виждаше червено навсякъде из стаята. Мътно червено. Сякаш гледаше стаята през уред за нощно наблюдение.

Всеки миг щеше да припадне.

Усещаше как експлодира и се пръсва на милиарди парчета. Внезапно изпищя с всички сили:

— Събудете се и помиришете шибаното кафе!

В следващия миг вече ридаеше. Защо, нямаше представа. Не помнеше да е плакал така, откакто беше малко дете, наистина съвсем мъничък.

Гърдите го боляха, сякаш някой бе забил тежък юмрук в тях. Или бе стоварил отгоре им половинметрова бухалка. Осъзна, че започва да хлипа на глас. Господин Мухльо се връщаше. Каещ се. Многократно премислящ всяко проклето действие преди и след извършването му.

— БУМ! — изпищя той колкото му глас държи.

— БУМ! — изкрещя отново.

— БУМ!

— БУМ!

— БУМ!

— БУМ!

— БУМ!

— БУМ!

— БУМ!

— БУМ!

— БУМ!

— БУМ!

И с всеки смразяващ кръвта вик натискаше спусъка на „Смит & Уесън“-а. Заби нов 9 мм патрон в двете спящи фигури. Дванайсет изстрела, ако броеше правилно, а в тия неща той нямаше грешка; точно колкото получиха Хосе и Кити Менендес.

„Най-накрая военното обучение в училище свърши работа“ — помисли си той неволно. Учителите му се оказаха прави в края на краищата. Полковник Уилсън от „Рузвелт“ щеше да се гордее с точността му, но най-вече с непоколебимата решителност, простия и ясен план, изключителната смелост, които бе показал тази нощ.

Неговите осиновители бяха унищожени, напълно разбити, почти на парчета от мощния огън, с който ги бе засипал. Той не чувстваше нищо — освен може би гордост от онова, което бе извършил, от своята изкусност.

Никой беше тук. Никой го извърши, човече!

Написа го със собствената им кръв.

После изтича навън да играе в снега. Размаза кръв навсякъде из двора, по всичко. Вече можеше всичко, което пожелаеше. Нямаше кой да спира Никой.