Джеймс Патерсън
Джак и Джил (15)

12.

Не можехме да го оставим да се измъкне. Изключено!

Двамата със Сампсън се измъкнахме на Е стрийт. Потта все още струеше по челото и страните ми, по врата, гърба, краката ми. Сампсън хукна пред едно жълто такси и шофьорът беше принуден да набие спирачките.

— Столична полиция! Инспектор Алекс Крос! — прокънтя гласът ми, докато едновременно отваряхме задните врати. — Карай след това такси. Хайде тръгвай, давай!

— Само да го изпуснеш! — заплаши Сампсън шофьора. — Не си го и помисляй!

Бедният човечец беше изплашен до смърт. Той дори не посмя да погледне назад. Не каза нито дума. Но не изпусна от очи КАПИ. ПЪТУВАМЕ НАВСЯКЪДЕ.

Нацелихме голяма бъркотия по Девета улица, точно където наближава Пенсилвания авеню. Върволицата от коли и камиони вече обхващаше поне три преки. Отвсякъде ехтяха гневни клаксони. Един влекач дънеше сирена като на океански параход.

— Може би е по-добре да слезем и да го догоним пеша — рекох на Сампсън.

— И аз си мислех същото. Хайде, давай!

Озовахме се в положение на риск печели, риск губи. И в двата случай можехме да изпуснем Чъки точно тук. Сърцето ми биеше до пръсване. Представих си смазания череп на малката Шанел Грийн. Емануел винаги е бил наоколо! Тези очи на бясно куче! Страшно ми трябваше тоя Клъцни-го-Чъки!

Сампсън вече беше отворил скърцащата врата от своята страна. Аз бях половин стъпка назад. Може би дори по-малко.

Чъки вероятно бе усетил, че му дишаме във врата с огнен дъх. Изскочи от таксито и хукна.

Последвахме го между редиците на едва помръдващите превозни средства. Пронизителните клаксони представляваха налудничав фон за гонитбата по Девета улица.

Клъцни-го-Чъки се носеше стремглаво напред. Беше успял да си поеме дъх. Внезапно зави надясно и влетя в една сребристосиня административна сграда от стомана и стъкло.

Пълно безумие.

Вече си бях извадил полицейската значка, когато се втурнахме в сградата няколко крачки след Чъки.

— Латиноамериканец, с рижа брада. Накъде? — изкрещях към зашеметения и сащисан охранител в облицованото с ламперия и потънало в плюш фоайе.

Той посочи към средната кабинка на асансьора. Тя вече бе тръгнала от партера. Наблюдавах брояча на етажите: трети — четвърти — движеше се бързо. Двамата със Сампсън скочихме в кабинката на най-близкия до входната врата асансьор.

Аз шумно плеснах длан в тавана. Това беше най-страхотното ми хрумване.

— Алвин каза, че Перес бил портиер в „Знаменитата пица“ — рекох на Сампсън. — Тук на партера имаше пицария с такова име.

— Мислиш, че е човек с привички? Обича покриви? Изкарва любимците си навън?

— Мисля, че си има един-два аварийни маршрута, набелязани предварително за всеки случай. Освен това, да, според мен е човек с установени навици. — По-скоро твар.

Чу се звънецът на асансьора и ние изскочихме навън, стиснали пистолети в протегнатите си ръце. Виждахме Капитолия. Страхотна гледка при по-различни обстоятелства. А в този момент странна. И някак тъжна.

Не можех да престана да мисля за Шанел Грийн. Обезобразеното й лице непрестанно бе пред очите ми. С какво я беше ударил? Колко пъти? Защо? Така неистово бе желанието ми да спипам това копеле, че чак усещах физическа болка. По цялото тяло и още повече в главата.

Продължихме нататък и накрая аз зърнах Чъки, който се открояваше на фона на небето. Сърцето ми се сви.

Чъки действително имаше подготвен авариен маршрут. Бе помислил за това предварително. Как някой идва да го залови. Държеше се като виновен, без съмнение. Явно беше нашият убиец. Просто нямаше начин.

— Да ви го начукам, мундьовци! — изскрибуца той присмехулно към нас. После се хвърли напред от летящ старт. Имаше мощна крачка, дълга крачка.

— Не — изпъшках аз. — Не, не и не. Знаех какво се готвеше да стори. Перес щеше да се пробва да скочи на съседната сграда.

— Спри, копеле мръсно! — извика Сампсън. — Спри или ще стрелям!

Но онзи не се спря. Видяхме как полетя със скок във въздуха.

Дотичахме до ръба на покрива с викове, раздиращи дробовете ни. Само етаж по-ниско видяхме покрива на втора сграда под ъгъл на нашата.

В този миг Клъцни-го-Чъки се носеше в празното пространство между двете бърлоги от стомана и стъкло.

— Исусе! — отроних аз, когато се надвесих над ръба на покрива. Между двете постройки имаше разстояние шест метра, ако не и повече.

— Падни, кучи сине! Блъсни се в стената! — крещеше Сампсън към прелитащата фигура. — Размажи се долу!

„Той го е правил и преди. Упражнявал е своето бягство — помислих си аз, докато го наблюдавах. — Нищо чудно, че досега не е залавян. Колко ли години вече? Колко деца е насилил или убил?“

Бяхме с извадени пистолети, но никой не стреля. Нямахме доказателство, че той е убиецът. Просто бе побягнал, изобщо не бе насочвал оръжие срещу нас. А сега този безумен скок от една административна сграда на друга.

Чъки изглеждаше някак неподвижно увиснал във въздуха на височина на шестнайсет етажа. Пътят надолу бе дълъг.

Нещо не беше наред.

Чъки помпаше с крака неистово. Сякаш се мъчеше да кара колело из облаците.

Ръцете му, мускулести и стегнати, се изпружиха напред. Водещият крак се изпъна напред до положение, в което ми се струваше, че вече не се държи на ставите си. Като реклама на маратонки „Найки“.

Тялото му беше изопнато до последния мускул подобно на бегач, уловен от репортерски обектив в мига на победния финал.

— Исусе Христе — промълви Сампсън до мен. Почувствах топлия му дъх върху бузата си.

Ръката на Чъки бе устремена напред, ала едва успя да докосне предпазната стена, ограждаща покрива на съседната сграда, докато краката му продължаваха да тичат във въздуха.

В този момент Клъцни-го-Чъки изпищя — смразяващи кръвта звуци, приглушени единствено от прозорците и стените на двете съседни постройки.

Писъкът му не секна, докато не прелетя всичките двайсет етажа надолу. Ръцете и краката му се мятаха около тялото, биейки въздуха с безплодна ярост.

Докато го наблюдавах, тялото му внезапно се преобърна във въздуха.

Той погледна към мен — все така крещейки пронизително в безнадеждност и ужас. Крещеше с уста, с очи, с чорлавата си рижа брада. Чъки умираше пред очите ми. Сякаш падането никога няма да достигне края си. Четири или пет секунди, които ми се сториха цяла вечност.

Стомахът ми падаше с него. Зави ми се свят от височината. Тясната алея долу ми се струваше въртяща се сива лента. Постройките изглеждаха тъй стръмни, мрачни и далечни.

После чух как Чъки се блъсна в плочника. Прас! Прозвуча нереално.

Взрях се в безформеното тяло с разперени ръце там долу. Въпреки това не изпитах никаква радост. В него нямаше нищо човешко. Беше смазано като лицето на Шанел Грийн. Неистовите крясъци на Чъки продължаваха да ехтят в главата ми.

— Край — каза Сампсън до мен. — Случаят е приключен. Един на нула за мундьовците.

Тикнах полуавтоматичния си пистолет обратно в кобура му. Емануел Перес бе тренирал бягството си, но тренировките му се оказаха недостатъчни.