Джеймс Патерсън
Джак и Джил (52)

49.

Късният декемврийски следобед бе необичайно ясен и слънчев. Температурата бе над петнайсет градуса, тъй че двамата с Андрю Клаук седнахме в задния двор на великолепния дом на Джийн Стърлинг в Чеви Чейс.

Обикновена ограда от ковано желязо опасваше имота. Портата бе кафеникавозелена, наскоро боядисана и леко открехната. Пробив по отношение на сигурността.

Убийците на ЦРУ. Елитните наемници. Призраците. Те действително съществуваха. Повече от двеста на брой по думите на Джийн Стърлинг. Списък извън редовния щат. Странна и внушаваща страх идея за деветдесетте години в Америка. Или където и да е в това отношение.

И все пак аз бях с един от тях.

Минаваше три часът, когато започнахме да разговаряме с Андрю Клаук. Яркожълт училищен автобус спря до оградата и на тихата провинциална улица се изсипаха деца. Малко момче на десет-единайсет години хукна по алеята и влезе в къщата. Стори ми се, че познах момчето от снимките в кабинета й. Джийн Стърлинг имаше момче и едно по-малко момиченце. Също като мен. Беше пренесла „социалната си дейност“ у дома също като мен.

Андрю Клаук беше огромен като кит и въпреки това създаваше впечатлението, че може да се движи пъргаво и енергично. Кит, който си мечтае за танц. Беше някъде към четирийсет и петте. Спокоен и изключително уверен в себе си. С проницателни кафяви очи, които сграбчваха и не пускаха. Проникваха дълбоко. Носеше безформен сив костюм и бяла риза с разкопчана яка, омачкана и мърлява. Кафяви италиански кожени обувки. „Друг вид убиец, но все пак убиец“ — помислих си аз.

Докато пътувахме с колата насам, Джийн Стърлинг бе повдигнала един много предизвикателен за мен въпрос. Каква е разликата между серийните убийци, които съм преследвал в миналото, и наемните убийци, използвани от ЦРУ и армията? Смятам ли, че някой от тези убийци по нареждане може да бъде всъщност Джак или Джак и Джил?

Тя — определено да. Беше категорична, че е възможност, която трябва да се провери, и то не само от собствените й хора.

Докато разговаряхме непринудено и на моменти дори весело, аз внимателно изучавах Клаук. Не ми се случваше за първи път да разговарям с човек, който убиваше за препитание, с масов убиец, тъй да се каже. Този обаче имаше разрешение вечер да се прибира при семейството си във Фолс Чърч и да води, както той сам го определи, „нормално и необременено от чувство за вина съществуване“.

В един момент Андрю Клаук дори ми заяви:

— През целия си живот не съм извършил нито едно престъпление, д-р Крос. Дори не са ме глобявали за превишена скорост. — После се засмя, малко неадекватно, помислих си аз. Смехът му бе прекалено силен.

— Какво е толкова смешно? — попитах. — Пропуснах ли нещо?

— Ти си колко, към 100 кг и метър и деветдесет. Горе-долу познах ли?

— Почти — отвърнах. — Но кой го е грижа?

— Очевидно мен, инспекторе. Много съм напълнял и не изглеждам във форма, но мога да те очистя ей тук, във вътрешния двор — уведоми ме той. Обезпокоително наблюдение от негова страна, при това поднесено твърде предизвикателно.

Без значение дали бе в състояние да го направи, той имаше нужда да ми го каже. Това бе ходът на мисълта му. Добре е да се знае. Въпреки това бе успял да ме разтърси леко и да засили собствената ми бдителност.

— Може и да си изненадан — рекох му, — но не съм сигурен, че разбрах какво искаш да кажеш.

Той отново се засмя — леко, неприятно похъркване. Твърде плашещ тип, за да си пиеш лимонадата с него.

— Ами, ето какво. Бих могъл и бих го сторил, ако го поискат от мен в името на страната ни. Ето това не разбирате вие за ЦРУ и особено за мъжете и жените в моето положение — отвърна той.

— А ти ми помогни да го проумея — казах аз. — Нямам предвид, че трябва да се опиташ да ме убиеш тук в задния двор на Стърлинг, но продължавай да обясняваш.

Спотаената му усмивка премина в открито хилене.

— Не „да се опитам“. Имай ми доверие, ще се справя.

Наистина си беше човек, от когото те побиват тръпки. Напомняше ми малко за един убиец психопат на име Гари Сонеджи. Точно така бях разговарял и с него. И при двамата лицето бе почти безизразно. Само този неизменен втренчен поглед. И тези внезапни изблици на смях. Настръхвах. Искаше ми се да стана от масата и да изчезна.

Преди да продължи, Клаук впи в мен изпитателен поглед, съпроводен с продължително мълчание. Чувах децата на Джийн Стърлинг вътре в къщата. Вратата на хладилника, която се отвори и затвори. Звън на лед в стъкло. Птичи трели откъм дърветата в дъното. Странна, особена сцена. За мен бе потискащо тайнствена и мрачна.

— В конспирацията има едно основно положение. При подривни действия, саботаж, да бъдеш по-добър от другия. Можем да направим каквото си поискаме! — Клаук изрече това много, много бавно, произнасяйки отчетливо всяка дума. — И често го правим. Ти си психолог и инспектор от отдел „Убийства“, нали? Каква ти е ползата от това? Какво толкова научаваш от мен?

— Че няма правила — отвърнах. — Ето какво ми казваш. Ти живееш, работиш в един затворен свят, който практически не се управлява. Може да се каже, че твоят свят е напълно антисоциален.

Той отново се изсмя — смях, който прозвуча като пръхтене. Доказах, че съм добър ученик, предполагам.

— Никакви шибани правила. Получим ли някаква задача, всички те отпадат. До едно. Помисли за това.

Щях да го сторя и още как. Започнах още там, на място. Представих си как Клаук се опитва да ме убие, ако нашата страна го помоли за това. Никакви правила. Един свят, населен с призраци. А още по-страшно беше усещането ми, че той си вярва.

След като свърших с Клаук, поне за този следобед, поговорих още известно време с Джийн Стърлинг. Седяхме в една идилична, огряна от слънце стая с много прозорци, които гледаха към задния двор. Темата на разговора продължаваше да бъде убийството. Аз все още не бях се съвзел от общуването си с убиеца. Призракът.

— Какво ви е мнението за нашия господин Клаук? — попита ме Джийн.

— Обезпокои ме. Подразни ме. Уплаши ме до смърт — признах й. — Наистина е неприятен. Зъл. И той е откачен.

— Невероятен гадняр — съгласи се тя. После помълча няколко секунди. — Алекс, някой вътрешен от Управлението е убил най-малко трима наши агенти. Това е една от компрометиращите тайни, на които се натъкнах, откакто съм инспектор. „Неразкрито престъпление“. И все пак убиецът не е Клаук. Андрю на практика е под контрол. Той не е опасен. Някой друг е. Ако трябва да бъда съвсем честна Отделът по операциите изисква да внедрим външен човек. Ние определено допускаме възможността някой от нашите убийци по договореност да е Джак. Кой знае, може пък и Джил да е една от нас.

За момент останах безмълвен, просто слушах онова, което Джийн Стърлинг имаше да каже. Джак и Джил на хълма се качиха. Възможно ли беше Джак да е обучен убиец? А Джил? И защо в такъв случай убиваха знаменитости във Вашингтон? Защо бяха заплашили президента Бърнс?

Мисълта ми се вихреше около тези въпроси на огромни концентрични кръгове. Прехвърлях всички възможности, връзки и несъответствия. Двама отстъпници от договорните убийци се бяха развилнели. Звучеше не по-смислено от всичко останало, което бях чул до този момент. Обясняваше ми някои неща за Джак и Джил, особено липсата на страст или ярост в убийствата. И въпреки това, защо убиваха политици и знаменитости? По нечие поръчение ли действаха? И ако е така, по чие? И с каква цел? Каква бе тяхната кауза?

— Нека ви задам един парлив въпрос, Джийн. Нещо друго ме тормози, откакто дойдохме тук.

— Давайте, Алекс. Ще се опитам да отговоря на всичките ви въпроси. Стига да мога, разбира се.

— Защо го доведохте да разговаряме точно тук? Защо доведохте Андрю Клаук в собствената си къща?

— Защото е безопасно място за срещата — отвърна тя без всякакво колебание. Прозвуча невероятно убедено, когато го изрече. Усетих как по гърба ми плъзнаха ледени тръпки. После Джийн Стърлинг въздъхна силно. Знаеше какво имах предвид, какво чувствах, докато се намирах в собствения й дом.

— Алекс, той знае къде живея. Андрю Клаук би могъл да дойде тук, когато си пожелае. Както и всеки един от тях.

Аз кимнах и не продължих. Много добре познавах това чувство; живеех с него. Това бе моят най-голям страх като човек, разследващ престъпления. Най-ужасният ми кошмар.

Те знаят къде живеем.

И стига да поискат, могат да се озоват в домовете ни, във всеки един момент.

Вече никой не беше в безопасност. Не съществуваха правила.

Имаше „призраци“ и чудовища в човешки образ — абсолютна реалност в живота ни. Особено в моя.

Като Джак и Джил.

И убиецът от училище „Соджърнър Трут“.