Джеймс Патерсън
Джак и Джил (36)

33.

Фотожурналистът представляваше последното късче в сложната мозайка. Той бе финалният играч. На осми декември работеше в Сан Франциско. Всъщност там фотожурналистът се включваше в играта. Или по-скоро изпълняваше собствената си роля в нейната периферия.

Кевин Хокинс се беше разположил в широкия, извит навън сив пластмасов стол при изход 31. Играеше шах със самия себе си на своя преносим компютър, обзет от искрено задоволство. В момента печелеше. И губеше. И в двата случая това му харесваше.

Хокинс обичаше игрите, обичаше и шаха и почти бе влязъл в групата на класовите играчи на планетата. Така бе още от времето, когато бе буден студент в Хъдзън, Ню Йорк, където постиженията в учението не отговаряха на възможностите му. В единайсет без петнайсет стана, за да започне една друга игра. Любимата си игра. Бе дошъл в Сан Франциско да убие един човек.

Кевин Хокинс вървеше сред множеството и правеше снимка след снимка, в мислите си.

Фотожурналистът, носител на не една награда, бе в обичайния си небрежен екип: тесни черни дънки с тениска, комплект племенни гривни, придобивка от неколкократните му пътувания до Замбия, и малка диамантена обеца с метален обков. На врата му, окачен на кожен ремък с орнаменти, висеше фотоапарат „Лейка“.

Фотожурналистът свърна в една претъпкана обществена тоалетна в коридор В. Наблюдаваше нащърбената редица мъже, увиснали пред писоарите. Като свине пред помия. Като водни биволи или може би като волове, научени да стоят изправени на задните си крака.

Окото му композира снимката и я щракна. Красотата на реда и лукавия ум. Момчетата в мача на звездите.

Сцената на уринирането му напомни едно хитро джебчийство, на което бе станал свидетел преди време в Банкок. Крадецът, интелигентен познавач на човешката природа, грабваше портфейлите, докато господинчовците точеха струя и вече не можеха или поне не бяха склонни да хукнат след него.

Оттогава всеки път, когато влезеше в мъжката тоалетна на някое летище, фотожурналистът неизменно се сещаше за комичната сцена. По принцип той рядко забравяше образи. Съзнанието му представляваше добре поддържан архив, съперник на огромните фотохранилища на „Кодак“ в Рочестър.

Взря се в собствения си образ — доста изпит тебеширеноблед лик — в едно от замъглените огледала в тоалетната. Безличен във всяко едно отношение, не можа да потисне той мисълта си. Очите му, почти безцветно сини, излъчваха опустошеност от войната. Себесъзерцанието го потисна дотам, че той неволно въздъхна.

Не видя други въображаеми снимки, които би могъл да направи в огледалото. Никога, абсолютно никога не фотографираше самия себе си.

Закашля се и дълго не можа да спре. Накрая изхвърли отвратителна гъста жълтеникава храчка. Душата му бавно изтичаше.

Кевин Хокинс бе само четирийсет и три годишен, но се чувстваше на сто. Бе живял твърде тежко, особено през последните четиринайсет години. Животът му, дните му бяха твърде напрегнати, често безразсъдни и понякога абсурдни. Често си представяше, че е обгорен отвсякъде. Бе играл играта на живот и смърт твърде разпалено, твърде майсторски и твърде често.

Отново започна да кашля и тикна в устата си драже с евкалиптов екстракт. Кевин Хокинс погледна своя ръчен „Сейко Кинетик“, за да види колко е часът. Бързо прокара пръсти през рехавата си пепелява коса и после напусна обществената тоалетна.

Присъедини се безпрепятствено към изпълнилото коридора множество, което се придвижваше към сцената на убийството. Моментът почти бе настъпил и душата му, сякаш отделена от тялото му, бе обзета от сладостен трепет. Тананикаше си една стара смешна песничка, наречена „Рок дъ Казба“. Дърпаше тъмен куфар „Делси“, закрепен върху една от онези толкова разпространени евтини измишльотини на колелца. „Ходещият“ куфар му придаваше вид на турист. Електронният черен часовник с червени цифри над входа на летището показваше 11:40. Самолет на Северозападните въздушни линии бе кацнал от Токио само преди няколко минути. Пътниците се очакваха на изход 41, точно по разписание. Някои хора просто знаеха как да пътуват. Това не беше ли последният полет на Северозападната авиолиния?

Боговете му се усмихваха отгоре. Кевин Хокинс почувства как собствените му устни се разтягат в мрачна, бездушна усмивка. Боговете харесваха и самата игра. На живот и смърт. Всъщност това бе тяхната игра.

Той долови първите звуци на напрегната глъчка, които идваха от свързващ коридор Б. фотожурналистът продължаваше да върви напред, докато премина мястото, където двата широки коридора се свързваха.

И тогава видя фалангата от бодигардове. Мислено щракна нова снимка. Забеляза господин Танака от корпорация „Нипрей“. Щракна нова снимка.

Адреналинът му се носеше като лава от Килауеа на Хаваите, където веднъж бе правил снимки за „Нюзуийк“. Адреналин. Несравнимо усещане. Беше се пристрастил към него.

На пода на терминала нямаше специална маркировка с кръстче, но Кевин Хокинс знаеше, че това е мястото. Беше си го представял многократно, всеки критичен ъгъл бе невероятно отчетлив в съзнанието му. Всички пресечни точки му бяха ясни.

Всяка секунда. Живот и смърт.

Можеше да има и голям черен X, нанесен на пода на летището.

Кевин Хокинс се чувстваше като бог.

Ето сега. Фотоапарати, заредени и в пълна готовност. Готови за снимка!

Някой тук ще намери смъртта си.