Джеймс Патерсън
Джак и Джил (38)

35.

„Площта около Белия дом, възлизаща на 75 000 квадратни метра, включва много места за развлечение — частен киносалон, спортна зала, винарска изба, тенискортове, пътеки за боулинг. На покрива има оранжерия, а на западната морава — игрище за голф. Сградата и прилежащата й собственост се оценяват на 340 милиона долара.“ Знаех си урока почти наизуст.

Показах временния си пропуск, после внимателно се спуснах в гаража за паркиране под Белия дом. Докато влизах, забелязах някои обновления на главната сграда, както и на околните площи, но като цяло състоянието на Белия дом ми се стори съвсем прилично.

За разлика от главата ми. Тя беше зле. Пълна с хаотични мисли. Предната нощ бях спал само няколко часа и това започваше да се превръща в обичайна практика. Сутрешните „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ лежаха сгънати на седалката до мен.

Голямо заглавие в „Поуст“ задаваше въпрос: КОЙ Е СЛЕДВАЩИЯТ ЗА ДЖАК И ДЖИЛ? Изглеждаше ми като въпрос, отправен точно към мен: КОЙ Е СЛЕДВАЩИЯТ?

Докато вървях от малкия гараж за паркиране към асансьора, мислено преценявах евентуален опит за покушение над президента Томас Бърнс. Много хора оценяваха високо президента и неговите програми. Американците отдавна апелираха за промяна и президентът Бърнс им я предоставяше на големи дози. Разбира се, онова, което преобладаващата част от електората разбират под „промяна“, предполага повече пари в джобовете им, при това незабавно и без каквито и да било жертви от тяхна страна.

В този смисъл кой може да е толкова разгневен и побеснял срещу президента, че да иска смъртта му? Знаех, че това е причината за присъствието ми в Белия дом. Бях повикан да проведа разследване за убийство. Разследване за убийство. В Белия дом. Издирване на двойка убийци, които може би планираха гибелта на президента.

Във фоайето на западното крило се срещнах с Дон Хамърман. Той продължаваше да действа изключително напрегнат и обезпокоен, но, изглежда, това бе типично за неговата личност. И за времето. Шефът на отдел „Кадри“ и аз разговаряхме няколко минути в коридора. Той наруши обичайната си практика, за да ми каже, че съм бил избран за разследването заради опита ми с видни убийци и особено с психопати.

Изглежда, знаеше дяволски много за мен. Докато говореше, аз си помислих, че вероятно е получил мечтаната награда за подмазвач през последната си година в Йейл или Харвард, където освен това бе овладял хленчещия провлечен говор, характерен за висшето общество.

Нямах ни най-малка представа какво можех да очаквам въпросната сутрин. Хамърман каза, че възнамерявал да ми представи няколко „интервюта“. Аз почувствах отчасти неговата потиснатост в опитите му да организира подобно разследване на територията на Белия дом. Разследване за убийство.

Остави ме сам в прочутата Зала на картите на първия етаж. Аз тръгнах да обикалям помещението, разсеяно регистрирайки мебелировката с фина дърворезба, масления портрет на Бен Франклин и един пейзаж, озаглавен „На паша“. Предстоеше ми тежък ден. Имах насрочени срещи в градската морга и с Бенджамин Левитски, номер две в разузнавателния екип на ФБР.

Продължавах да се чувствам потиснат заради убийствата на деца в училището. За момента това бе грижа на Сампсън. Негова и на нещатния доброволен екип от инспектори. Въпреки това не можех да ги изтласкам от съзнанието си.

Внезапно някой влезе в залата заедно със съветника по национална сигурност. Свариха ме неподготвен. Думите бяха безсилни да опишат онова, което изпитах. Дон Хамърман сковано обяви:

— Президентът ще се срещне с вас незабавно.