Джеймс Патерсън
Джак и Джил (73)

70.

Мама Нана още не си беше легнала, когато се прибрах вкъщи около единайсет и половина същата вечер. С нея беше Сампсън.

Адреналинът направо заля цялото ми тяло в мига, в който ги видях да ме чакат. Двамата изглеждаха по-зле, отколкото се чувствах аз след непоносимо дългия ден.

Нещо не беше наред. В къщата ни нещо не беше наред. Със сигурност. Сампсън и Нана нямаха слабост към ненадейни посещения след единайсет.

— Какво става? Какво се е случило? — попитах аз, когато влязох през кухненската врата. Стомахът ми се бе свил на топка. Нана и Сампсън седяха на малката маса за хранене. Говореха си, заговорничеха нещо.

— Какво става? — повторих. — Какво, по дяволите, става тук?

— Някой цяла вечер се обажда по телефона, Алекс. Когато вдигна, от другата страна ми затварят — отвърна Нана, когато седнах на масата при тях.

— Защо не ме повика веднага? — попитах строго. — Имаш номера на пейджъра ми. Нали е за това, Нана!

— Обадих се на Джон — отвърна Нана. — Нали си зает с охраната на президента и семейството му.

Не реагирах на обичайната й заядливост. Не беше време нито за това, нито за разправии.

— Онзи каза ли нещо? — попитах аз. — Всъщност ти говори ли с някого?

— Не. Позвъни около десетина пъти между осем и половина и десет. Оттогава нито един повече. Чувах как някой диша по линията, Алекс. Едва не си изхабих свирката по него.

Нана си държеше една сребърна съдийска свирка до телефона. Това бе собственото й решение на въпроса с обажданията на разни психопати. Този път почти ми се прииска да бе счупила проклетата свирка от надуване.

— Отивам да си легна — каза тя тихо и въздъхна едва чуто. За пръв път изглеждаше на толкова години на колкото си и беше. — След като и двамата вече сте тук.

Докато се изправяше от скърцащия кухненски стол, на лицето й се изписа напрежение. Първо отиде при Сампсън. Наведе се мъничко и го целуна по бузата.

— Лека нощ, Нана — прошепна той. — Няма за какво да се тревожиш. Ще се погрижим за всичко лошо, както изглежда в момента.

— Джон, Джон — порица го тя нежно. — Тревогата наоколо е твърде много, знаем го и двамата. Нали така?

После дойде при мен и ме целуна.

— Лека нощ, Алекс. Радвам се, че вече си си у дома. Този убиец, дето дебне в квартала, ме тревожи ужасно. Лошо. Много лошо. Моля те, довери се на чувството ми за този.

Задържах в прегръдките си крехкото й тяло за няколко мига и почувствах как гневът започва да се трупа в мен. Притисках я в обятията си и мислех колко ужасно бе това, за което намекваше тя, това въплъщение на злото, което ме следваше у дома. Никой, който е с всичкия си, не тръгва да преследва семейството на ченге. Само дето аз не смятах, че убиецът е с всичкия си.

— Лека нощ, Нана. Благодаря ти, че си тук с нас — прошепнах аз, опрял лице в бузата й, и усетих пудрата й с ухание на люляк. — Разбирам какво имаш предвид. Съгласен съм с теб.

Когато тя излее от стаята, Сампсън поклати глава. После се усмихна.

— Силна както винаги, човече. Тя наистина е нещо друго. Въпреки това я обичам. Обичам баба ти.

— Аз също. През повечето време.

Бях се вторачил в лампата, която висеше от тавана, мъчейки се да се съсредоточа върху един факт, който проумявах ясно — също както лампите, електричеството, корнизите. Никой не може да разбере истински един убиец психопат. Те са като извънземни, буквално.

За първи път в живота си бях почти безсловесен. Чувствах се унизен, невероятно гневен и уплашен за семейството си. Може би тези телефонни обаждания не означаваха нищо, но не бях сигурен.

Взех две бири от хладилника и отворих по една за двама ни. Имах нужда да поговорим със Сампсън. Цял ден не беше останал един свободен миг.

— Страхува се за децата. Това я кара да се наежва. Да си показва ноктите — каза накрая Сампсън, после отпи една голяма глътка бира.

— Остри нокти — успях да пусна една полуусмивка, въпреки обстоятелствата и изтощението ми.

Известно време останахме заслушани в тишината, обгърнала къщата ни на Пета улица. Накрая тя бе прекъсната от познатото монотонно бучене в тръбите на парното. Надигнахме бутилките бира. Повече нямаше натрапчиви телефонни обаждания. Може би свирката на Нана не беше чак толкова лоша идея.

— Докъде я докарахте с твоя отбор на звездите? Нещо ново днес по издирването на детето на семейство Мор? — попитах Сампсън. — Някакви новини от останалата част на групата? Знам, че наблюдението ни се проваля. Не ни достигат хора.

Сампсън сви широките си рамене и се помести на мястото си. Погледът му потъмня и стана някак суров.

— Открихме следи от грим в стаята му. Може би се е преобличал като старец. Ще го намерим, Алекс. Смяташ ли, че той е звънял тая вечер?

Разперих ръце, после кимнах.

— Не е лишено от смисъл. Той определено се нуждае от специално внимание, иска да бъде важен в очите на другите, Джон. Може би чувства, че Джак и Джил отнемат вниманието, което иначе би получил, че крадат прожекторите за неговото шоу. Може би знае, че работя по Джак и Джил и ми е ядосан.

— Просто ще трябва да попитаме младия кадет — каза Сампсън. И се усмихна, наистина зловещо — една от неговите най-хубави или може би най-лоши усмивки. — Със сигурност ми се ще да съм популярен като теб, Сладур. Никакви откачалки не ми звънят късно вечер. Нито ми пишат пленителни бележчици вкъщи. Нищо такова.

— Не биха посмели — отбелязах аз. — Никой не е чак толкова откачен. Дори и убиеца от „Соджърнър Трут“.

Прихнахме в един глас. Прекалено високо. Смехът обикновено е единствената и най-добрата защита в едно наистина трудно разследване на предумишлено убийство. Може би Джак и Джил бяха звънели у дома. Или може би Кевин Хокинс. Или дори Гари Сонеджи дебнеше някъде там навън и чакаше да си уреди старите сметки с мен.

— Първото, което ще направим утре сутрин, е да ти изпратим тук техник. Да ти закачи подслушвателно устройство в телефона. Ще ти докараме и детектив. Поне докато намерим детето чудо. Говорих с Ракийм Пауъл. Ще се радва да помогне.

Кимнах в отговор.

— Това е добре. Благодаря ти, че дойде и стоя с Нана.

Нещата се бяха влошили. Сега ме заплашваха в собствения ми дом, заплашваха семейството ми. Някой. Психопатите бяха на собствения ми праг.

Не можах да си легна, след като Сампсън си тръгна.

Не ми се свиреше на пиано. За момента у мен нямаше място за музика. Не смеех да звънна на Кристин Джонсън. Качих се горе и хвърлих един поглед на децата. Котката Роузи ме последва, като се прозяваше и протягаше. Загледах се в тях, също както Джани ме бе наблюдавала докато спях онази сутрин. Страхувах се за тях.

Заспах едва към три. Слава тебе, Господи, повече обаждания нямаше. Спах на верандата с глока в скута си. Дом мой, сладък дом.