Джеймс Патерсън
Джак и Джил (16)

13.

Страхотен номер. Заблудих ви жестоко, нали? Заблудих ви до един.

Истинският убиец от училището „Соджърнър Трут“ си е жив и здрав. Радва се на превъзходно здраве, благодаря. Току-що извърши съвършеното престъпление, нали? Извърши убийство и се измъкна безнаказано.

Да, без всякакво съмнение. Невредим. Ненадминатите вашингтонски полицаи бяха погнали друг откачен нещастник. Някой си Емануел Перес бе заплатил за неговите грехове, заплатил с живота си, изобщо бе уредил сметката.

Сега трябваше просто да си трае и той го знаеше. Той вече бе решил да се скрие за известно време — вътре в съзнанието си.

Шляеше се из търговския център в Арлингтън. Беше обсебен от мисълта как да си върне — на всеки и всички.

Една песен, от по-старите парчета, която бе чул същата сутрин по MTV, натрапчиво звучеше в главата му. През последните два-три часа думите подскачаха в черепа му като топчета за пинг-понг. Той чуваше гласа на певеца — един нещастник от Лос Анджелис:

Аз съм неудачник, скъпа,

тъй че що не вземеш

да ме очистиш?

Неудачник, скъпа.

Що не ме очистиш?

Страхотно му харесваше двусмислието на тези тъпи стихове. Бяха за него и в същото време за потенциалните му жертви. Всичко бе един порочен кръг. Животът беше прекрасен в своята безумна простота, нали?

Не! Животът не беше красив. Ни най-малко.

В този момент той наблюдаваше едно нещастно същество, евентуална негова жертва, която изглеждаше твърде добре, за да бъде пропусната. Убиецът от училището „Соджърнър Трут“ се разхождаше безцелно из магазина „Играчките — това сме ние“ в търговския център. Тъй като този сезон имаше много празници, вътре беше пълно с идиоти. От високоговорителите отгоре непрестанно звучеше дразнещата и тъпа песничка: „Не искам да пораствам, аз съм дете от «Играчките — това сме ние»“. Отново и отново, като безсмислените повторения, които хлапетата толкова обичат. Огромните количества шантави играчки, лигавите непоносими хлапета, самодоволните мами и татковци, цялата тази несправедливост го вбесяваше, почти му призляваше.

„И аз не искам да порасна — каза си той наум. — Аз пък съм убиец на деца от «Играчките — това сме ние»“.

Наблюдаваше избраното от него момченце, което вървеше самичко по широка пътека, претъпкана от двете страни с екшън игри. Момчето бе около петгодишно — много подходяща възраст.

Вътре в главата му механизмът на гнева се задейства като мощна аларма. Бум! Бум! Бум! Ужасното чувство бързо се разпростря в гърдите му. Бум! Бум! Беше неловко и напрегнато. Стисна конвулсивно ръце. Стомахът му се сви. Тилът му се скова. Дори мозъкът му се сгърчи.

„Сега внимавай — рече си той предупредително. — Не допускай никакви грешки. Не забравяй — ти извършваш безупречни престъпления.“