Джеймс Патерсън
Джак и Джил (102)

99.

Сърцето ми блъскаше в здравата метална клетка, в която се бе превърнал гръдният ми кош. Силното бучене в главата ми още не се беше разнесло, като изнервящо статично електричество в радиоприемник. Не се чувствах особено като полицай герой. Страхувах се. Беше по-страшно от обикновено. Може би защото убиецът бе на тринайсет години.

Дани Будро знаеше как да използва полуавтоматика, който стискаше, и рано или късно щеше да го стори. Единственото нещо на света, което ме вълнуваше в момента, бе как да успея да му отнема този „Смит & Уесън“.

Образът пред мен бе обсебил цялото ми внимание: слабо пъпчиво тринайсетгодишно момче с мощен, сеещ смърт пистолет. Полуавтоматикът бе насочен право в сърцето ми. Въпреки че ръката на Будро бе достатъчно стабилна, физически и психически той изглеждаше по-зле, отколкото бях предполагал. Вероятно декомпенсираше. Поведението му сигурно щеше да става все по-непредсказуемо. Нестабилността му бе очевидна и вдъхваше страх. Личеше в очите му. Те се стрелкаха като птици, хванати в стъклен балон.

Стоеше в антрето на къщата на семейство Джонсън и едва видимо се олюляваше. Размахваше пистолета към мен, като описваше с него плавни кръгове. Носеше памучна блуза със странен надпис върху нея, който гласеше: ЩАСТЛИВ, ЩАСТЛИВ. РАДОСТ, РАДОСТ.

Късата му косица бе плувнала в пот. Очилата му бяха леко замъглени по краищата. Зад стъклата очите му изглеждаха изцъклени, влажни и блестящи. Видът му подхождаше за ролята на убиеца от училището. Едва ли някой бе харесвал особено Дани Будро. Аз категорично не бях сред почитателите му.

Внезапно мършавото му тяло замръзна в поза мирно.

— Добре дошли на борда, инспектор Крос.

— Здравей, Дани — отвърнах колкото можех по-приглушено и незаплашително. — Ти ме извика и аз дойдох.

Мъчеше го почти явен медикаментозен глад, тъй като бе отказал да взема предписаните му лекарства. Дани Будро проявяваше цялата съвкупност от симптоми: агресия, депресия, психоза, свръхактивност, нарушаване на поведенческите модели.

Как да му отнема пистолета?

Кристин Джонсън стоеше в полутъмната всекидневна зад него. Не помръдваше. Изглеждаше безкрайно далечна там в дъното и много малка въпреки височината й. Беше уплашена, тъжна, изтощена.

Вдясно от нея се намираше великолепна камина, пренесена сякаш от някоя внушителна къща от кафяв камък, разположена в центъра на града. Преди не се бях заглеждал във всекидневната. Сега я подложих на щателен оглед. Търсех някакво оръжие. Нещо, което да ни помогне.

Джордж Джонсън лежеше на кремавия мраморен под в антрето. Някой бе метнал отгоре му червено карирано одеяло. Убитият адвокат сякаш бе легнал да подремне.

— Кристин, добре ли си? — извиках аз през стаята. Тя понечи да отговори, но после се възпря.

— Тя е добре. Нищо й няма — отвърна ми рязко Будро. Замазваше думите. — Всичко й е наред. Аз съм този, който едва издържа.

— Разбирам колко изморен се чувстваш, Дани — казах. Подозирах, че ще го обземе замаяност, че способността му за концентрация ще се влоши значително, че устните му ще побелеят.

— Аха. Какво още имаш да кажеш? Още някакви мъдрости относно моето параноично поведение?

Тряс! Изведнъж той затвори с ритник вратата зад нас. Поредно доказателство за импулсивно поведение. Аз бях приобщен към компанията.

Той все още много внимаваше да спазва дистанцията — държеше полуавтоматика неизменно насочен към мен.

— Мога съвсем спокойно да те застрелям — каза той, в случай че предишния път не го бях разбрал достатъчно добре. Това потвърди предположението ми за обзелата го крайна параноя, безпокойство и нервност.

Вълнуваше се как изглежда в моите очи, каква е преценката ми за способностите му. Явно ме бъркаше с истинския си баща. Бащата полицай, изоставил него и майка му. Бях направил връзката едва на път към къщата, но ми се струваше смислена.

Напомних си, че това напрегнато, мършаво, покъртително момче е убиец. Не ми беше трудно да изпитам ненавист към подобен злодей. И все пак, в него имаше нещо безкрайно тъжно. В някакъв смисъл Даниел Будро създаваше усещането за невероятна самота и уязвимост.

— Вярвам, че можеш да стреляш изключително добре — казах аз тихо. Бях убеден, че иска да чуе именно това.

Вярвам ти.

Вярвам, че си хладнокръвен убиец. Вярвам, че си едно подрастващо чудовище; по всяка вероятност непоправимо. Как да ти отнема пистолета?

Мисля, че може да ми се наложи да те убия, преди да си сторил същото с мен или с Кристин Джонсън.