Джеймс Патерсън
Джак и Джил (57)

54.

Проявявах безспорно любопитство към Кристин Джонсън, а може би нещата бяха дори по-сложни. Ти я харесваш, нали, тате? Да, харесвах я, и то много. Във всеки случай изпитвах потребност да я видя, макар това да ме караше да се чувствам ужасно неловко и глупаво. Докато слизах от колата, ме осени една добра идея: колко по-глупаво би било просто да си отида.

Освен това Кристин Джонсън бе част от сложния случай, върху който работех. Разполагах с достатъчно основателна причина да искам да разговарям с нея. До този момент двама от питомците в нейното училище бяха станали жертва на насилствена смърт. Две от малките й дечица. Защо точно това училище? Защо убиецът бе дошъл тук? Тъй близо до собствения ми дом?

Отправих се към входната врата, радостен, че всички лампи в къщата светят ярко. Не исках съпругът й или който и да е от съседите й в Мичълвил, да ме зърне как се промъквам крадешком към къщата, загърнат в мантия от сенки и мрак.

Натиснах звънеца, от който се разнесоха ясни мелодични звуци, и зачаках като статуя на портал. Някъде във вътрешността на къщата се разнесе лай на куче. После Кристин Джонсън се появи на прага.

Беше облечена в избелели дънки, поизмачкан жълт пуловер, по бели къси чорапи и без обувки. Кокалено гребенче прибираше косата й назад и встрани. Беше с очила. Имаше вид на човек, който работи вкъщи. Дори в този късен час. Двамата сме си лика-прилика, а? Е, не съвсем. Всъщност аз бях доста далеч от своя дом.

— Инспектор Крос? — Тя беше изненадана. Понятно защо. Аз самият бях леко изненадан, че стоя там.

— Нищо ново по случая — побързах да я успокоя. — Просто имам още няколко въпроса.

Така си беше. Не я лъжи, Алекс. Не смей да я лъжеш. Нито веднъж. Никога.

Тогава тя се усмихна. Очите й сякаш също грейнаха в усмивка. Бяха много големи и много кафяви и аз трябваше незабавно да престана да ги гледам така втренчено.

— Работите твърде много и твърде до късно — каза тя.

— Не можах да изключа тази вечер. Всъщност имаме две убийства. И ето ме тук. Ако времето е неудобно, утре ще се отбия в училището. Няма проблем.

— Не, хайде, влизайте — отвърна тя. — Зная колко сте зает. Представям си. Моля, заповядайте. Къщата е бъркотия, също като правителството ни, обичайният стереотип е в сила.

Тя ме поведе обратно през антрето с кремав мраморен под и покрай всекидневната с нейния удобен секционен диван и разнообразни землисти цветове — сиена, охра и горена умбра.

Влязохме в просторна кухня. Отиде до хладилника — огромен шкаф с две врати.

— Чакайте да видя, имаме бира, диетична кола, студен чай. Мога да направя кафе или горещ чай, ако искате. Наистина работите много.

Сега вече звучеше малко като учителка. Проявяваше разбиране, но внимателно ми напомняше, че бих могъл да имам области за усъвършенстване.

— Една бира звучи добре — рекох. Обходих с поглед кухнята, която беше най-малко два пъти по-голяма от нашата вкъщи. Имаше редове от бели шкафове. Прозорец на тавана. Рекламно листче на хладилника, което насърчаваше „Една разходка за бездомните“. Имаше много хубав дом — тя, заедно с Джордж.

Забелязах на стената парче плат в рамка с избродиран върху него текст. Надпис на суахили. Kwenda mzuri. Сбогуване, което означава „наслука“. Лек намек? Съвет за мъдрите?

— Радвам се, че ще пийнете една бира — каза тя с усмивка. — Това поне означава, че скоро ще свършите за днес. Вече е почти десет и половина. Знаехте ли? Колко е по вашия часовник?

— Толкова ли е? Наистина съжалявам — отвърнах. — Можем да го свършим утре.

Кристин ми донесе бира хайнекен, а за себе си — леден чай. Седна срещу мен на един плот, който разделяше кухнята на две. Къщата далеч не беше в безпорядък, както ме бе предупредила на влизане. Личеше си грижливият обитател. На една от стените имаше мила, очарователна изложба от рисунки от училището „Соджърнър Трут“. Погледът ми грабна и красиво пано върху рамка.

— И тъй, какво става, докторе? — попита тя. — Какво ви накара да пресечете околовръстното?

— Честно? Не можах да заспя. Реших да покарам. Насочих се насам. После ми хрумна умната идея, че можем да свършим някаква работа по случая, или просто имах нужда да поговоря с някого. — Признах си най-накрая и прозвуча добре. Във всеки случай обещаващо.

— Е, няма нищо. Разбирам. Аз самата не можах да заспя — отвърна тя. — Чувствам се ужасно напрегната след убийството на Шанел. А после и бедният Върнън Уийтли. Подрязвах растенията и си бях пуснала „Спешно отделение“ само за фон. Доста сантиментално, не мислите ли?

— Не, наистина. Мисля, че няма нищо странно. „Спешно отделение“ си го бива. Впрочем имате хубава къща.

През отворената врата на кухнята виждах телевизора в хола. Огромен „Сони“, върху чийто екран течеше докторската драма. Млад черен ретривър влезе откъм тесен коридор със стълби, застлани с пътека с цвят на овесена каша.

— Това е Мег — каза ми Кристин. — И тя гледаше „Спешно отделение“. Мег обича хубавата мелодрама.

Кучето ме подуши и после ме близна по ръката. Не знам защо изпитах желание да й кажа, но го направих.

— Понякога нощем свиря на пиано. В нашата къща имаме закрита веранда, тъй че ужасната какофония не тормози особено децата. А не е изключено и просто да са свикнали да спят на нея — казах аз. — Малко Гершуин, Брамс, Джели Рол Мортън^[1] в един след полунощ не вреди никому.

Кристин Джонсън се усмихна. Изглежда, този начин на разговор й допадаше. Беше уверена в себе си, съсредоточена. Бях го забелязал още първата вечер. Бях го почувствал у нея.

— Деймън няколко пъти спомена в училище за вашите нощни изпълнения на пиано. Знаете ли, той понякога се хвали с вас пред учителите. Чудесно момче, освен че е толкова интелигентен. Всички много го обичаме.

— Благодаря ви. Аз самият доста го харесвам. Той е късметлия, че „Соджърнър Трут“ е близо до нас.

— Да, и аз мисля така — съгласи се Кристин. — Много училища във Вашингтон са направо ужасни и безкрайно мизерни. Нашето е едно малко чудо за децата, които го посещават.

— Вашето чудо? — попитах аз.

— Не, не. Много хора имат заслуга за това, аз най-малко. Юридическата фирма на мъжа ми отпусна известна сума. Аз само помагам да запазим чудото. И наистина вярвам в чудеса. Колко време мина от смъртта на съпругата ви, Алекс? — смени тя скорости съвсем неочаквано. Но в устата на Кристин Джонсън въпросът прозвуча съвсем естествено и непринудено, дори и да не беше. Въпреки това ме изненада. Почувствах, че ако не исках, можех и да не отговоря.

— Скоро ще станат пет години — отвърнах аз, като същевременно леко задържах дъха си. — Всъщност сега, през март. Джани беше още съвсем бебе. Нямаше и годинка. Спомням си как онази нощ влязох и я взех в прегръдките си. Тя нямаше представа, че ме успокоява.

Двамата почвахме да се чувстваме уютно така, разговаряйки на кухненския плот. Постепенно ставахме все по-открити. В началото просто водехме непринуден разговор. После преминахме на важните теми. За убиеца от „Соджърнър Трут“. Може би нещо, което щеше да помогне за разследването. Продължихме така почти до полунощ.

Накрая й казах, че трябва да потеглям към къщи. Тя не възрази. Погледът в очите й ми показа, че е разбрала докрай онова, което ставаше тук тази нощ и че с нея всичко е наред.

На входната врата Кристин отново ме изненада. Целуна ме по бузата и каза:

— Ела пак, Алекс, ако имаш нужда да поговорим отново. Ще ме завариш тук, отдадена на грижи за растителността в луксозната ми къща. Kwenda mzuri.

Разделихме се по този начин. Наслука. Странна картина в странен момент в живота ни. Нямах представа дали нейният съпруг адвокат си е бил у дома. Дали не е спял горе в спалнята? Наистина ли се казваше Джордж? Бяха ли още заедно?

Това бе една друга загадка, която трябваше да разбуля някой ден, но не днес.

На път за вкъщи си мислех дали трябва да се чувствам неудобно заради необичайната изненадваща визита у Кристин Джонсън. Реших, че не е необходимо, че няма защо да изпитвам каквото и да било притеснение при евентуална следваща среща. Тя ми бе предоставила тази възможност. Бе невероятно естествена в общуването си. Просто невероятно. В известен смисъл това ми причиняваше болка.

Когато се прибрах вкъщи, свирих на пиано още час и нещо. Бетовен, после Моцарт. Класиката ми се отрази добре. Качих се горе и надникнах при Деймън и Джани. Нежно ги целунах по страните, както бе сторила с мен Кристин Джонсън. Накрая заспах на дивана долу. Не изпитвах самосъжаление там, но се почувствах много самотен.

Спах, докато настоятелният пронизителен звън на телефона ме събуди, пускайки по тялото ми адреналин като електрически ток.

Отново Джак и Джил.