Джеймс Патерсън
Джак и Джил (117)

114.

Прибрах се у дома и поиграх с децата — опитах се да ги зарадвам с присъствието си. Въпреки това пред очите ми непрестанно изникваше образът на Томас Бърнс. От време на време виждах красивата мъничка Шанел Грийн, Върнън Уийтли или дори бедния Джордж Джонсън, съпруга на Кристин. Представях си труповете на Джийн и Брет Стърлинг върху онези хромирани маси в затвора „Лортън“.

През следващите дни поработих няколко часа в кухнята за бедни. Там аз съм „господин фъстъчено масло“. Раздавам порциите и от време на време по някой и друг малък съвет за доброто на онези повече или по-малко нещастни от мен. Работата наистина ми доставя удоволствие. Получавам дори повече, отколкото давам.

Въпреки това не успях да се съсредоточа особено върху нищо. Бях там, но всъщност ме нямаше. Концепцията за „липса на правила“ бе заседнала в съзнанието ми като рибена кост в гърлото. Давеше ме. Наистина имаше твърде много заподозрени, които трябваше да се преследват, за да се стигне до окончателното разрешаване на случая по убийството на Томас Бърнс. Освен това правомощията на едно вашингтонско ченге в такова разследване бяха ограничени.

Една нощ същата седмица — доста късно — си седях на верандата, галех котката Роузи по гърба и тя мъркаше блажено. Имах намерение да посвиря на пиано, но после се отказах. Никакъв Били Смит, никакъв Гершуин, никакъв Оскар Патерсън. Чудовищата, фуриите, демоните се бяха развилнели в съзнанието ми. Нахлуваха във всякакви форми и размери, във всякакви родове, но бяха човешки същества. Това бе „Божествена комедия“ на Данте, всичките девет кръга на ада и всички ние живеехме тук заедно.

Накрая все пак реших да посвиря. Първо изкарах „Звезден прах“, после „Тяло и душа“ и скоро великолепните звуци ме погълнаха. Престанах да мисля за един телефонен разговор, който бях провел по-рано през седмицата. Бях отстранен от вашингтонската полиция. Като дисциплинарна мярка. Бях посегнал на по-висшестоящ от мен, на собствения ми шеф Джордж Питман.

Да, така си беше. Вината ми беше безспорна. И какво от това? А оттук нататък?

Чух почукване по вратата на верандата. После повторно.

Не очаквах компания, нито желаех такава. Надявах се, че не е Сампсън! Беше твърде късно за желани посетители. Грабнах пистолета си. Инстинктивно. По силата на навика. Ужасен навик, ако вземеш да се замислиш, което аз сторих.

Станах от пейката пред пианото и отидох да видя кой е. След всички лоши неща, които се бяха случили, почти очаквах да видя на прага убиеца Гари Сонеджи, най-накрая дошъл за разплата или поне да си изпробва късмета.

Отворих задната врата и усетих, че се усмихвам. Не всъщност сияех! В главата ми лумна светлина или отново лумна светлина. Каква приятна изненада. Начаса се почувствах много, много по-добре. Получи се съвсем естествено. Забравих всичките си грижи и тревоги.

— Не можах да заспя — каза Кристин Джонсън. — Разпознах репликата, която бях използвал преди време в дома й.

После си спомних думите на Деймън: „По-желязна е и от теб, тате“.

— Здравей, Кристин. Как си? Господи, радвам се, че си ти!

— А не кой? — попита тя.

— Всеки друг — отвърнах аз.

Хванах Кристин за ръка и двамата влязохме в къщата на Пета улица. У дома.

Където все още има правила. Където всички са в безопасност, а юнакът — страшилище за многоглавия змей — е здрав и читав.