Джеймс Патерсън
Джак и Джил (43)

40.

— Какво мислиш за полета ни с вълшебното килимче до този момент? По десетобалната система? — обърна се Джак към Джил. Сам попита Сара. Носеха се високо в небето над Мериленд.

— Съвършена красота. Невероятно. Простичкото щастие да летиш като птица.

— Трудно е да си представиш, че го правим служебно. Но е факт, маймунке. Може да се окаже важно за нас, за онова, което вършим, за играта.

— Зная, Сам. И внимавам.

— Вярно. Винаги си много усърдна.

Двамата седяха плътно един до друг в малката кабина на един безмоторен Блейник Л-23. Бяха излетели от летището на Фредерик в Мериленд, на около час път от центъра на Вашингтон. „За мен е истински празник“ — непрестанно си повтаряше Сара. Идеалната метафора. Духът летеше. Невероятно. В този момент целият й живот изглеждаше такъв.

Някъде долу се виждаше Фредерик с многобройните си примери на немска колониална архитектура. Всъщност тя дори успя да различи някои от кокетните бутици по Антийк Уок. Небето бе осеяно с облаци, които приличаха на къдели памук, плавно носещи се върху гладка морска повърхност. Сара бе разказала на Сам как веднъж бе летяла с безмоторен самолет и как това било „може би най-хубавото, което съм правила през живота си“. Той бе отвърнал:

— Утре следобед сме там. Знам едно идеално място, маймунке. Чудесно! Бих желал да минем над Кемп Дейвид, където отсяда президентът. Бих желал да погледам почивката на президента Бърнс отвисоко. Ще ми се да пусна една въображаема бомба върху задника му.

Сам Харисън вече бе понаучил доста работи за Кемп Дейвид, но въпреки това погледът от въздуха можеше да се окаже изключително полезен. В някакъв бъдещ момент едно нападение по време на президентската ваканция изглеждаше съвсем реална възможност, особено ако от Тайната служба продължаваха да пазят Бърнс като писано яйце — както правеха през последните няколко дни.

Всичко около Джак и Джил се бе усложнило неимоверно, но той го бе предвидил. Ето защо имаха винаги по няколко варианта за действие. Президентът на Съединените американски щати щеше да умре, беше въпрос единствено на време и място. Начинът, по който това щеше да стане, вече бе определен. Скоро и другите два момента щяха бъдат решени.

— Не е ли прекалено рисковано да летим толкова близо до Кемп Дейвид? — попита Сара.

Той се усмихна. Знаеше, че бе прехапала език още от мига, в който полетяха на север от Фредерик и започнаха да се доближават все повече и повече до президентската крепост, до опасността и може би дори до катастрофата.

— Засега не е. Безмоторните самолети и балоните го правят непрекъснато. За да хвърлят по един поглед отдалеч на мястото, където отсяда президентът. В момента той не е там, така че онези долу няма да бъдат толкова параноични. Откакто оня самолет се приземи насред Белия дом, въздушната линия се охранява с управляеми ракети. Съмнявам се, че биха свалили безмоторен самолет, но кой знае.

Вече виждаха сградите на форт Дейвид под себе си, малко на североизток в планинския парк Катоктин. Отвън бяха паркирани три военни джипа. Въпреки това явно този ден никой не бе излязъл сред добре залесената природа наоколо. Самият Кемп Дейвид изглеждаше доста необичайно: странна кръстоска между казарма и провинциална почивна станция. Не особено укрепена. Нищо, с което да не могат да се справят в случай на нужда, при положение че окончателният план го изисква.

— Кемп Дейвид. Кръстен на внука на Айзенхауер — отбеляза Джак. — Доста сносен президент. Генералите по принцип са си свестни.

Джак докосна беретата в кобура на глезена си. Оръжието му вдъхна увереност. Само че в този момент нищо нямаше да се случи с президента. Нито пък с Джак или с Джил. Не. Играта щеше да се развие в друга посока. В това бе и красотата й, никой не можеше да предвиди какъв обрат ще приемат нещата.

Почувства как ръката на Сара леко го докосна по бузата.

— Колко ни остава? — попита го тя. Сам подозираше, че не й се иска да летят до гибелта си.

— Никога няма да ни хванат — заяви той с усмивка.

— Не на нас, а на полета, глупчо — засмя се тя и го потупа по рамото. — Колко още имаме да висим във въздуха?

— Нали не си се отегчила вече? Издигнали сме се страшно високо — почти до световния рекорд. За тази цел е необходимо адски мощно въздушно течение. Изведнъж бе обзет от тревога, че може би тя вече не се забавляваше. Типично за Сам.

— Не, не — засмя се тя и обгърна с ръка шията му. После се притисна силно към него. — Щастлива съм, че съм тук горе, щастлива съм, че летя, щастлива съм, че съм с теб. Благодаря ти, за всичко.

— Пак заповядай, маймунке — прошепна той, долепил устни до страната й. Двама невероятни убийци.

Джак и Джил.

В полет над Кемп Дейвид — прочутото уединено убежище на президента.

Ще се видим скоро, господин президент. Нищо не можете да сторите, за да предотвратите онова, което ще се случи. Никъде не можете да се скриете от нас. Досега сме спазвали всички обещания, нали така?