Джеймс Патерсън
Джак и Джил (94)

91.

Никой не чу вика ми. В суматохата аз самия едва долових думите си. Имаше прекалено много шум и объркване във вътрешността на Медисън Скуеър Гардън. Все пак продължих напред, следвайки пряко сили фалангата, която изглеждаше като меле на финален мач от моята стратегическа позиция.

— Променете аварийния маршрут за изтегляне! Променете аварийния маршрут! — продължавах да крещя аз.

Накрая стигнахме до боядисания в бяло бетонен тунел. Всеки звук отекваше странно в стените. Бях зад последния агент от Тайната служба.

— Не продължавайте по този път! Спрете президента! — не преставах да крещя без полза.

Тунелът бе препълнен със закъснели специални гости и дори още телохранители. Напредвахме срещу големия прилив, идващ отвън.

Вече бе твърде късно за смяна на маршрута. Пробивах си път през тълпата, като се приближавах все повече и повече към президента и госпожа Бърнс. Отчаяно търсех в навалицата лицето на Кевин Хокинс. Все още имаше шанс да го спрем.

На всяко лице, което поглеждах, бе изписан шок. Очите, които виждах пред себе си, бяха разширени от страх и се взираха изпитателно в моето лице. Внезапно в средата на тунела се разнесоха няколко гърмежа. Изстрели!

Пет изстрела попаднаха в стегнатата фаланга от хора около президента. Някой бе проникнал в защитния периметър. Тялото ми се сгърчи, сякаш бяха улучили самия мен.

Пет изстрела. Три бързи, после още два.

Не можех да видя какво се бе случило отпред, но неочаквано в ушите ми отекна най-ужасният звук. Пронизителен скръбен писък, вопъл на умряло.

Писъкът идваше от мястото, където за последен път бях зърнал бегло президента Бърнс, където само преди броени секунди бяха попаднали куршумите. Започнах да се блъскам в тълпата с цяло тяло, с цялата си тежест, мъчейки се да се добера до епицентъра на това безумие.

Чувствах се така, сякаш се опитвах да изплувам, да се изтръгна от хватката на плаващи пясъци, да се освободя. Беше почти невъзможно да вървя, да се бутам, да си проправям път.

Пет изстрела. Какво се бе случило там отпред?

В този миг разбрах. В един миг видях всичко.

Устата ми бе пресъхнала. Очите ми сълзяха. Тунелът изведнъж бе станал неестествено тих. Президентът Бърнс лежеше на сивия циментов под. Обилна кръв се стичаше на вади и все повече се просмукваше в бялата му риза. Дясната страна на лицето му бе обляна в яркочервена кръв, а може би раната бе високо на шията му. От мястото си не можех да преценя точно.

Изстрели. В стил екзекуция. Професионален удар.

Тръгнах напред, грубо изблъсквайки хората от пътя си. Видях Дон Хамърман, Джей Грейър и после Сали Бърнс. Сякаш всичко ставаше в забавен каданс.

Сали Бърнс се опитваше да стигне до съпруга си. Първата дама, изглежда, не бе ранена. И все пак се питах дали и тя не бе мишена. Агентите на Тайната служба не пускаха госпожа Бърнс, опитвайки се да я предпазят. Искаха да я държат далеч от кръвопролитието, от съпруга й, от всякаква възможна опасност.

Тогава видях и второ тяло.

Една жена лежеше до президента. Бе простреляна в дясното око. Имаше и втора рана в гърлото. Изглежда бе мъртва. До простряното й тяло се търкаляше полуавтоматичен пистолет.

Убиецът? Джил? Кой друг?

Погледът ми отново бе привлечен от застиналото тяло на Томас Бърнс. Опасявах се, че вече е мъртъв. Не можех да бъда сигурен, но предполагах, че е улучен най-малко три пъти. Видях как Сали Бърнс най-сетне се добра до тялото на съпруга си. Ридаеше неудържимо. И не бе единствената.