Джеймс Патерсън
Джак и Джил (107)

104.

Отидохме до апартамента на Сара Роузън със съмнително бързия черен нисан на Сампсън. Горещата закуска на Нана поне ме бе върнала към реалния свят. Чувствах се частично съживен, физически, ако не емоционално.

За мен бе твърде интригуващо да посетя дома на Джил. Исках да видя и кабинета й в Белия дом, но прецених, че това може да почака ден-два.

Сара Роузън живееше в десететажна сграда на ъгъла на Двайсет и четвърта и К стрийт. Във фоайето седеше един досаден дежурен портиер, който огледа педантично инспекторските ни карти и после с неохота ни пусна да продължим. Иначе помещението си го биваше. Застлано с килими, украсено с многобройни избуяли растения в саксии. Не от типа сгради, където човек би очаквал да открие убиец.

Но Джил бе живяла именно тук.

Всъщност апартаментът подхождаше на характеристиката за Сара Роузън, с която разполагахме. Единствено дете на полковник и гимназиална учителка по английски. Израства в Абърдийн, щата Мериленд, продължава образованието си в колежа „Холинс“ във Вирджиния. Следва история и английски, завършва с отличен успех и награда. Пристига във Вашингтон преди шестнайсет години, на двайсет и една годишна възраст. Не се омъжва, въпреки че през годините има няколко интимни приятели.

Апартаментът й беше на петия етаж. Светъл, с изглед към вътрешен двор. Служители на ФБР вече се бяха заловили за работа. От стереоуредбата тихо звучеше Шопен. Атмосферата бе отпускаща, приятна, ведра. Случаят в края на краищата бе приключен.

Следващите няколко часа двамата със Сампсън прекарахме с техническите експерти от ФБР.

Точно тук, на това място бе живяла Джил.

Апартаментът й беше с една спалня и малък кабинет. Трябваше да го огледаме сантиметър по сантиметър. Жената, която бе живяла тук, бе съучастничка в убийството на президента. Кабинетът бе използван за монтаж на техния филм. Сега апартаментът притежаваше историческа значимост. Защото, докато сградата съществуваше, хората щяха да я сочат и да казват: „Тук е живяла Джил.“

Тя бе купила безлични на вид мебели в стил кънтри клуб. Бяха вещи средна ръка. Диван и кресло с памучна тапицерия на неясни фигури. Етикети от местните мебелни магазини. Студени цветове във всяка стая. Куп вещи с цвят на слонова кост. Леденосинкав килим на фигури. Паянтов, загубил цвета си чамов гардероб.

Няколко рамки на стената с подплатени коледни картички и писма от видни личности от Белия дом: настоящият секретар по пресата, началник личен състав и дори кратка бележка от Нанси Рейгън. Нямаше снимки на някой от „враговете“, които бе назовал пред мен президентът Бърнс.

Върху малко бюро с извит сгъваем капак бяха оставени писма от фондация „Наследство“ и института „Като“ — и двете организации на Консервативната партия. Имаше няколко броя на „Нюз & Уърлд Рипорт“ и „Садърн Ливинг“.

На стената над бюрото бе залепен стих, изрязан от книга.

Колко досадно е да бъдеш Някой!

Колко показно и гръмко — като жаба.

Името си да тръбиш цял месец юни

на мочур безлик, омаян от възхита!

Емили Дикинсън

Очевидно Емили Дикинсън имаше мнение за знаменитостите, сходно с това на Джак и Джил.

Стените на кабинета и спалнята бяха отгоре до долу с книги и заместваха библиотека. Художествена проза, публицистика, поезия. Литература високоинтелектуална и посредствена. Джил читателят. Коя си ти, Сара Роузън?

Някой в действителност интересувал ли се е от теб преди този момент? Защо си приела да бъдеш съучастник в това ужасно престъпление? Струваше ли си? Да умреш по този начин, самотна стара мома? Кой отне живота ти, Джил? Джак ли беше?

Ако откриех поне една безспорна брънка от истината, всички останали щяха да последват и най-накрая щяхме да разберем. Искаше ми се да вярвам, че е възможно да стане така.

Прегледах гардеробите с дрехи на Джил. Намерих консервативни делови костюми предимно в тъмни цветове. Етикети, които ме насочиха към „Брук Брадърс“ и „Ан Тейлър“. Лачени обувки с ниски токове, други невзрачни с плоска подметка, маратонки. Имаше и няколко спортни екипа за бягане и фитнес. Оскъден брой вечерни тоалети за приеми, за забавления.

Претърсих за фалшиви стени, фалшиви дъна, всевъзможни места, където би могла да съхранява някакви лични бележки, нещо, което да ни помогне да приключим този случай завинаги или да го огласим широко.

Хайде, Сара, пусни ни в твоя таен живот. Кажи ни коя си била в действителност.

Ти искаш да научим нещо. Какво е то, Сара? Дай ни още едно стихотворение. Само едно.

Бях застанал до един прозорец в спалнята, който гледаше към двора, когато зад мен изникна Сампсън. Продължавах да разсъждавам върху всички възможни варианти по случая.

— Намери ли отговора?

— Засега не. Но това не е всичко. Дай ми още ден-два тук.

При тази мисъл Сампсън изстена. Аз също. Но знаех, че ще се върна. Сара Роузън бе оставила нещо за нас, с което да я запомним. Бях почти сигурен в това. Джил поетесата.