Джеймс Патерсън
Джак и Джил (44)

41.

По време на едночасовия път обратно до Вашингтон Сам изглеждаше разсеян. Сара предпазливо го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Сякаш все още бе там горе в безмоторния самолет. Челото му бе набраздено, а дълбоките му сини очи — вперени в пътя пред тях.

Понякога ставаше и такъв. После му минаваше. И на нея й се случваше. Сара тревожната. Сара пъзлата.

И двамата осъзнаваха и в повечето случаи приемаха положителните и отрицателните черти на другия. Сега играта на Джак и Джил ставаше доста по-трудна. И за двамата. Всеки ход бе рискован и изпълнен с опасност. Беше възможно да ги хванат, преди да са изпълнили мисията си. Преследвачите им бяха плъзнали буквално навсякъде. В момента течеше една от най-мащабните операции в историята по преследване на хора. Не само във Вашингтон, а и в целия свят.

— Тъкмо си мислех за това как върви играта, честна преценка. И обмислях една друга игра в рамките на нашата — обади се накрая Сам. — Нещо по-изискано. Абсолютно неочаквано за преследвачите ни.

Сара наблюдаваше как Сам се откъсва от мислите си, как се отърсва от тях и отново се връща при нея.

— Да, забелязах, че беше някъде далеч от околовръстното, далеч от мен и всички тези пътуващи. Това поне беше очевидно.

Сам се усмихна.

— Съжалявам. Тогава сигурно си усетила и мирис на изгоряло дърво. — Бе невероятно непретенциозен — още една черта, която тя харесваше у него. Той, изглежда, не разбираше, че е нещо специално; или ако го съзнаваше, го пазеше за себе си. Господи, бе толкова лесно, когато бяха заедно, и така трудно, когато бяха разделени. Сара си задаваше въпроса как бе оцеляла до момента, в който го бе срещнала. Отговорът беше, че всъщност не бе живяла. Тогава беше жива, но без живот. Сега беше друго.

— Тревожиш се за хода на играта оттук нататък, какво точно ще следва — каза тя. — Чак челото ти се е сбърчило. Горкият миличък Сам. Каква ти е идеята?

Той се усмихна и поклати глава. Често й казваше колко е проницателна и интелигента. Не бяха много мъжете в живота на Сара Роузън, които й бяха казвали нещо подобно. На практика никой. Интелигентността й всъщност плашеше повечето мъже. И нещо още по-лошо — тя умееше да си служи с думите. Тъй че мъжете обикновено имаха нужда да я лишават от възможност за изява, да я потискат постоянно, да омаловажават в думите й всичко онова, което не им създаваше стопроцентов комфорт.

Сам не беше такъв. Той, изглежда, разбираше какво точно й е необходимо. „Това също ли е част от играта? — питаше се тя. — Част от неговата игра?“

— В най-скоро време ни очаква страхотен натиск от страна на полицията и ФБР — отбеляза Сам, взирайки се в сивите ленти на пътя пред тях. — Всичко до тоя момент е нищо в сравнение с онова, което ще последва, Сара, абсолютно нищо. Оттук нататък преследването ще се разраства прогресивно. Те действително изгарят от желание да ни хванат. ФБР събира възможно най-добрия си екип и не греши, отборът ще бъде наистина забележителен. Със сигурност рано или късно те ще попаднат на дирите ни. Това е неизбежно.

Сара кимна в съгласие. И все пак, той я бе изплашил.

— Зная. И съм готова за този момент, или поне си въобразявам, че съм. Имаш ли някаква идея как да се справим с непоносимата жега, която се задава на хоризонта?

— Да, мисля, че имам. От известно време насам разсъждавам по този въпрос и смятам, че съм намерил разрешение. Я обаче да опитам първо с теб. Кажи ми какво смяташ.

Ето, виждате ли? Той наистина искаше да знае нейното мнение. Винаги. Беше толкова различен от останалите.

Той се обърна към нея и я погледна в очите.

— Наистина е много просто. Нуждаем се от безупречно алиби. Имам идея как ще си го набавим. Ще се наложи лека промяна в схемата на играта, но смятам, че си заслужава.

Тя се опита да прикрие загрижеността в гласа си.

— Каква промяна? Искаш да се откажем от мишената, която вече избрахме?

— Да, възнамерявам да я променя, както и още нещо. Ще ми се да намеря някой друг, който да извърши следващото убийство. По този начин ще си осигурим непоклатимо алиби. Мисля, че това ще бъде жестока заблуда. Смятам, че това ще бъде нашият необорим аргумент. Дори и да са по следите на някой от двама ни, това ще ги заблуди. Окончателно.

Движеха се по Уисконсин авеню и вече навлизаха във Вашингтон. Градът приличаше на картина на Търнър. Мъглива светлина, уловена съвсем точно.

— Много ми допада начинът ти на мислене. Добър план. Кого ще намериш? — попита тя.

— Вече се свързах с човека — отвърна Сам. — Смятам, че е идеалният за това малко отклонение. Единомишленик. Вярва в каузата. Освен това по случайно стечение на обстоятелствата в момента е във Вашингтон.