Джеймс Патерсън
Джак и Джил (51)

48.

Двамата с Джийн Стърлинг тръгнахме да се поразходим из околността. Главният инспектор на ЦРУ имаше ново комби, едно тъмносиньо волво, което тя караше като състезателна кола. Докато се носехме към Чеви Чейс — една от малките, изискани, прилежащи към Вашингтон общини, по радиото тихо звучеше Брамс. Предстоеше ми запознанство с един „призрак“. Професионален убиец. „Един от нашите.“

Противна история.

— Заговори и контразаговори, мошеничества и предателства, истински агенти, двойни агенти, фалшиви агенти, не беше ли нещо подобно определението на Чърчил за вашия бизнес?

Джийн Стърлинг се усмихна широко и едрите й красиви зъби блеснаха неочаквано. Тя бе много сериозен човек, но имаше и живо чувство за хумор. Главният инспектор.

— Опитваме се да осъществим промени в сравнение с миналото както по отношение на възприемането, така и на реалността. Или Управлението ще направи това, или някой ще дръпне шалтера. Затова поканих ФБР и вашингтонската полиция да се включат — каза ми тя, докато успешно маневрираше с колата си под високите стари дървета. — ЦРУ вече не е „култ“, както бяхме наречени от няколко себични конгресмени. Променяме всичко. Бързо. Може би дори прекалено бързо.

— Вие не одобрявате ли това? — попитах я.

— Нищо подобно. То трябва да стане. Просто не ми допада целият театър. И освен това категорично съм против отразяването в медиите. Каква невероятна сбирщина от некадърници.

Бяхме прекосили околовръстното шосе и вече навлизахме в Чеви Чейс. Отивахме на среща с един човек на име Андрю Клаук. Клаук бе някогашен наемен убиец за ЦРУ, от така наречения елит на убийците, от „призраците“.

Джийн Стърлинг продължаваше да говори така, както шофираше — бързо и без всякакво усилие. Изглежда, по този начин правеше всичко. Много интелигентна и впечатляваща. Предполагам, че й се налагаше да бъде такава. Завеждащият вътрешните дела в ЦРУ трябваше да се отличава с изключителна взискателност.

— И какво сте чували за нас, Алекс? — попита ме тя накрая. — Каква е клюката? Разузнаването?

— Дон Хамърман казва, че сте праволинейна и принципна, а в момента Управлението се нуждае именно от това. Той смята, че Олдрич Еймс е нанесъл повече поражения на ЦРУ, отколкото ни е известно. Освен това е на мнение, че Указът за края на студената война е американска трагедия. Казва, че тук в Лангли ви наричат „Чистата Джийн“. Собствените ви хора. Той е голям ваш почитател.

Джийн Стърлинг се усмихна, но усмивката й бе премерена. Тя бе жена, която умееше да се владее безупречно — интелектуално, емоционално и дори физически. Беше солидна и стабилна, а удивителните й кехлибарени очи винаги изглеждаха така, сякаш искаха да проникнат още по-дълбоко в теб. Не се задоволяваше с външен израз и повърхностни отговори — белег за добър агент.

— Не съм чак толкова идеална — сви устни тя. — През първите две години бях просто един приличен социален работник. Това е нашето прозвище за „шпионин“, Алекс. Бях таен агент в Европа. Безобидна история, предимно събиране на информация.

После изкарах Военния колеж, форт Макбейн. Баща ми е военен. Живеят с майка ми в Арлингтън. И двамата са патриоти — гласуваха за Оливър Норт^[1]. Аз пламенно вярвам в нашата форма на управление. Освен това се чувствам задължена да допринеса по някакъв начин за по-голямата му ефективност. Смятам, че сме в състояние. Убедена съм.

— Звучи добре — отвърнах. И наистина си беше така. С изключение на онази част за Оливър Норт.

Тъкмо спирахме до една къща съвсем близо до Кънектикът авеню и Съркъл. Неоколониален стил, на три етажа, много уютна и хубава. Страхотна. Живописен мъх бе плъзнал по издадения покрив и се спускаше по северната страна.

— Тук ли живеете? — усмихнах се на Джийн. — Значи не сте „чистата Джийн“?

— Точно така. Просто една изкусна фасада, Алекс. Като Дисниленд и Белия дом. За да ви го докажа, вътре ни очаква добре обучен убиец — каза Джийн Стърлинг и ми намигна.

— В колата ви има още един — намигнах й аз в отговор.