Джеймс Патерсън
Джак и Джил (8)

5.

При всяка подобна човешка трагедия винаги има някой, който посочва. Един човек стоеше извън лентата, опасала сцената на престъплението, и сочеше към убитото дете и към мен. Спомних си пророческите думи на Джани към мен по-рано тази сутрин: „Нещо лошо се е случило, нали татко?“

Да, от лошо по-лошо. Сцената на убийството в училището бе съкрушителна за мен и без съмнение — за всички останали. Училищният двор бе най-скръбното, най-неутешимото място на света.

Шумът от портативните полицейски радиостанции оскверняваше въздуха и затрудняваше дишането. Все още усещах мириса на кръвта на малкото момиченце. Чувствах я лепкава в ноздрите си, в гърлото си, но най-вече в главата си.

Родителите на Шанел Грийн ридаеха наблизо, както и много други съседи от квартала, дори и такива, които изобщо не я познаваха. В повечето големи градове, в повечето цивилизовани държави убийството на толкова малко дете би било бедствие, но не и във Вашингтон, където всяка година стотици деца умират от насилствена смърт.

— Искам най-щателно разследване — заявих на Ракийм Пауъл. — Двамата със Сампсън ще участваме лично.

— Ясно. Вече сме се заели. И бездруго сънят се надценява.

— Да тръгваме, Джон — обърнах се към Сампсън.

Той не възрази, нито взе да спори. Такова убийство обикновено се разкрива в първите двайсет и четири часа или изобщо не се разкрива. И двамата го знаехме.

Въпросната студена и нещастна утрин още от шест часа започнахме разследване на квартала заедно с другите инспектори и полицаи. Трябваше да го направим както ние си знаехме — къща по къща, улица по улица, най-вече пеша. Имахме потребност да се ангажираме с този случай, да направим нещо, да разкрием бързо това отвратително убийство.

Около десет сутринта научихме за друго потресаващо убийство във Вашингтон. Предната нощ бил застрелян сенатор Даниел Фицпатрик. Наистина ужасна нощ.

— Не ни засяга — отсече Сампсън със студен безизразен поглед. — Проблемът не е наш. Да му мисли някой друг.

Аз не възразих.

Никой от хората, които разпитахме със Сампсън онази сутрин, не бе забелязал нещо особено около училището. Чухме обичайните оплаквания от пласьорите на наркотици, от сякаш зомбираните наркомани, от проститутките, които заработваха на Осма улица, от растящия брой на изнасилвачите.

Но нищо необикновено.

— Хората обичаха малката Шанел. Беше такава сладурана — обясни на двама ни със Сампсън латиноамериканката без възраст, която открай време държеше бакалията до училището. — Все си купуваше от тези, дъвчащите мечета. Знаете ли, имаше такава хубава усмивка.

Не, не знаех. Никога не бях виждал Шанел Грийн да се усмихва, но усетих, че почти бях способен да я опиша. Освен това съзнанието ми бе запечатало образа на премазаната дясна страна на личицето й. Сега го носех в мислите си като някаква странна снимка за портфейл.

Чичо Джими Ки, един преуспяващ и влиятелен американизиран кореец, който притежаваше няколко бизнеса в квартала, с удоволствие поговори с нас. Джими ни е добър приятел. От време на време посещаваме заедно някой мач на „Червенокожите“ или „Куршумите“ Той ни даде едно име, което вече бяхме записали в нашия кратък списък на заподозрените.

— Ами „Клъцни-го-Чъки“? — сети се чичо Джим, както си говорехме в дъното на Хо-у-йън, неговият известен ресторант на Осма улица. Прочетох надписа зад Джими: Имиграцията е най-откритата форма на ласкателство.

— Никой още не хванал този мръсник. Той и преди убивал деца. Той най-лош човек във Вашингтон. След президент — каза Джими и се изкиска язвително.

— Въпреки това няма трупове. Нито доказателства — каза Сампсън. — Дори не знаем дали този Чъки наистина съществува.

Така си беше. От години се носеха слухове за ужасен насилник на деца, който се подвизавал в района на Нортфийлд Вилидж, но нямаше нищо конкретно. Така и не се намериха улики.

— Чъки истински — настояваше чичо Джими. Тъмните му очи се присвиха в още по-тънки цепки. — Чъки истински като дявол. Понякога го виждам в сънищата си, Алекс. Както и децата, които живеят наоколо.

— Някога да си чувал нещо по-конкретно за Чъки? Къде са го виждали? Кой точно? — попитах аз. — Ако можеш, помогни ни да се измъкнем, Джими.

— О, с радост прави. — Той кимна и сви плътни кафяви устни. Тройната му брадичка и издутата му гуша се надиплиха. Джими обикновено носеше костюм в шоколадов цвят и светлокафява мека шапка, която помръдваше, докато той говореше. — Алекс, още мисли ли да се свърже с енергията чи? — попита ме той.

— Мисля, мисля за моята чи, Джими. Може би точно в момента малко е спаднала. Разкажи ни за Чъки.

— Зная куп страшни истории за Клъцни-го-Чъки. Плаши деца непрестанно. Дори изнасилвачи стреснати. Майки и баби разнасят листовки по игрища и дворове. И в мой магазини също. Тъжни истории за изчезнали деца. Аз винаги позволява, господа инспектори. Човек, който стори зло на деца, най-лош. Съгласен, Алекс?

— Съгласен. Затова двамата със Сампсън сме тук днес. Бях слушал много за насилника на деца с прякор Клъцни-го-Чъки. Според непотвърдени слухове той режел гениталиите на малки дечица, които живеели в района. Момченца и момиченца. Без предпочитания към пола. Истина или не, беше безспорно, че някой бе упражнил насилие над няколко деца от кварталите Нортфийлд и Саутвю Терас, недалеч от тук. Други деца просто бяха изчезнали.

Полицията в района не разполагаше с необходимите средства, за да сформира спешен екип, който да открие Клъцни-го-Чъки, ако той изобщо съществуваше. Аз самият няколко пъти бях притискал докрай шефа на инспекторите, но безрезултатно. В Югоизточния район, изглежда, никога нямаше свободни инспектори за спешни действия. Несправедливостта на положението ме докарваше до ярост, вбесяваше ме повече от всичко.

— Звучи отново като „Мисия невъзможна“ — каза Сампсън, докато вървяхме нагоре по Джи стрийт в посока към флотските казарми. — Съвсем сами сме. И трябва да заловим някаква химера.

— Добър образ — рекох и се насилих да се усмихна на човека планина, на необузданото му въображение, на силата на мисълта му.

— Мислех, че ще ти допадне, какъвто си културен и изискан.

Сърбахме горещ билков чай от ресторанта на Джими. Патрулирахме по улицата. Приличахме на класически инспектори, както си бяхме вдигнали яките. Големи лоши инспектори. Исках хората да ни виждат как обхождаме района.

— Никакви улики, никакви следи, нито помощ — рекох, изразявайки съгласие с преценката на Сампсън за текущото състояние на нещата. И все пак приемаме задачата?

— Както винаги — отвърна той. Погледът му внезапно стана безизразен и пронизващ. Почти ме накара да изтръпна.

— Внимавай, Чъки, пази си тила. Вече сме погнали жалкия ти митичен задник.

— Химеричен задник.

— Точно, Сладур. Абсолютно.