Джеймс Патерсън
Джак и Джил (115)

112.

Наруших всички ограничения за скоростта, носейки се към федералния затвор във Вирджиния. Главата ми се въртеше, заплашвайки да се откъсне и да изхвръкне през предното стъкло. Като инспектор в отдел „Убийства“, имаш потребност да си мислиш, че си силен и можеш да поемеш всичко, което ти се сервира, но рано или късно разбираш, че всъщност не си в състояние. Никой не е.

Вече няколко пъти бях посещавал затвора „Лортън“. Преди доста време там при условия за максимална сигурност държаха похитителя и масовия убиец Гари Сонеджи.

Пристигнах около десет часа сутринта. Беше свежо, мразовито утро с ясносиньо небе. На паркинга и на страничните затревени площи вече чакаха няколко репортери.

— Какво знаете, инспектор Крос? — попита ме един от тях.

— Красива утрин — отвърнах. — Можете да ме цитирате. Давам ви това право.

Това бе мястото, където бяха затворени семейство Стърлинг, където правителството бе решило да ги държи, докато бъде насрочен процес за убийството на Томас Бърнс.

Алекс, трябва да дойдеш в затвора „Лортън“. Моля те, ела веднага!

Срещнах се с Джей Грейър на четвъртия етаж в сградата на затвора. Там присъстваше и управителят Марион Камбъл. И двамата бяха бледи като гипсовата замазка върху стените на въпросната институция.

— О, по дяволите, Алекс! — изстена д-р Камбъл, когато ме видя да приближавам.

Хванах ръката му и я стиснах силно.

— Да се качим горе — каза той.

Още полицаи и служители на затвора бяха разположени пред един лекарски кабинет на петия етаж. Двамата с Грейър се вмъкнахме след управителя и неговите най-близки сътрудници. Сърцето ми се бе качило в гърлото.

За случая трябваше да си сложим хирургически маски и чисти найлонови ръкавици. Имахме проблеми с дишането дори и без маските.

— По дяволите! — измърморих аз, когато влязохме в стаята. Джийн и Брет Стърлинг бяха мъртви.

Двете тела бяха положени на две еднакви маси от неръждаема стомана. Съпрузите Стърлинг бяха чисто голи. Осветлението отгоре бе ярко и силно. Светлината беше ослепителна.

Цялата сцена надхвърляше границите на понятното. Джак и Джил бяха мъртви.

Джак и Джил бяха убити на територията на федерален затвор.

— Дяволите да го вземат! И тях също! — възкликнах аз в маската си.

Брет Стърлинг бе добре сложен и изглеждаше атлетичен дори в смъртта. Представих си го като любовник на Сара Роузън. Забелязах, че ходилата му бяха мръсни. Вероятно цяла нощ бе крачил бос из килията си. Крачил? В очакване някой да дойде за него?

Кой бе проникнал в „Лортън“ и бе извършил това? Убит ли е? Какво, за Бога, бе станало? Как би могло да се случи тук?

Джийн Стърлинг имаше тебеширенобяла кожа и не беше в добра физическа форма. Изглеждаше много по-добре в безупречно ушитите си сиви и сини костюми, отколкото гола.

Точно над деликатната си окосменост имаше леки натрупвания на тлъстини. Краката й бяха нашарени с разширени вени. От носа й бе текла кръв или преди да умре, или докато е издъхвала.

Видимо и двамата не бяха страдали особено. Това беше ли някаква нишка за нас? И двамата бяха намерени мъртви в килиите си в пет часа сутринта при един и същ обход на охраната. Бяха умрели приблизително по едно и също време. По план? Естествено. Но по чий план?

Какво, по дяволите, се бе случило тук предишната нощ?

Кой бе отнел живота на Джак и Джил?

— И двамата бяха щателно обискирани, когато ги докараха — поясни управител Камбъл към мен и Джей. — Може да е съвместно самоубийство, но дори и за това са се нуждаели от помощ. Някой им е отнесъл отровата между шест часа снощи и рано тази сутрин. Проникнал е в килиите им.

Д-р Марион Камбъл отправи поглед към мен. Очите му бяха замъглени, диви и невероятно зачервени по краищата.

— Под нокътя на безименния й пръст имаше малко кожа и кръв. Борила се е с някого. Джийн Стърлинг се е опитвала да се съпротивлява. Била е убита, поне аз мисля така. Тя не е искала да умира, Алекс.

Затворих очи за миг-два. Не помогна. Когато ги отворих, всичко си беше постарому. Джийн и Брет Стърлинг продължаваха да лежат голи и мъртви на двете хромирани маси.

Били са екзекутирани. Професионално. Хладнокръвно. Това бе най-странното — като че ли Джак и Джил са били посетени и убити от Джак и Джил.

„Призрак“ ли бе сложил край на живота им? Опасявах се, че никога няма да научим. Не ни се полагаше да знаем. Не бяхме достатъчно значими, за да разберем истината.

Може би, с изключение на един принцип, на една максима: правила няма.

Във всеки случай — не и за някои хора.