Джеймс Патерсън
Джак и Джил (3)

III.

Можеха ли действително да се измъкнат невредими, след като са извършили убийство — особено подобно предизвикателно убийство от толкова висок ранг? Джак беше убеден, че са в състояние. Човек си представя едно, а всъщност се оказва далеч не толкова трудно да отнемеш живота на друго човешко същество, дори на няколко, без изобщо да те хванат, и дори да останеш извън всякакво подозрение. С тях винаги ставаше така.

Въпреки това Джил бе изплашена и видимо напрегната. Той не можеше да я вини за това. В „действителния живот“ тя имаше сериозни амбиции да направи кариера във Вашингтон, беше с добро възпитание, образована, интелигентна — без съмнение твърде различна от типичния убийствено агресивен маниак, за когото четем. Една доста нехарактерна Джил и по тази причина съвършена за своята роля в тази игра на игрите. Почти толкова съвършена, колкото и той за своята.

— Пиян е, съвсем изключи — прошепна тя, както стояха в тъмното антре на апартамента. — Все пак се оказва от полза, че е такава абсолютно противна гад.

— Знаеш какво говорят за нашия юнак Дани. Скапан сенатор и още по-скапан любовник.

От нея — едва доловима усмивка — напрегната усмивка.

— Безвкусна шега, но гарантирам, че е точно така. Да тръгваме, Джак.

Джил се обърна и пое обратно. Той я последва. Сведе поглед към босите й нозе, загледа се в походката й, съпроводена с леко накуцване. Посвоему очарователно. Проследи как слабата й фигура прекоси малката всекидневна, леко осветена от лампата в коридора. Това беше пътят към спалнята, той знаеше.

Минаха безмълвно през малък хол. До каменната камина гордо стърчеше американското знаме. Като го видя, стомахът му се сви. На стената — цветни снимки на регата, вероятно около Кейп Код.

— Ти ли си, скъпа? — отекна зад стените на хола груб, подгизнал от уиски глас.

— Кой друг би могъл да бъде? — попита в отговор Джил. Джак и Джил влязоха в спалнята заедно.

— Изненада — обяви Джак. Беше извадил полуавтоматична берета. Целеше се право в главата на сенатора.

Ръката, стиснала пистолета, не трепваше, мисълта му бе съвършено бистра. Живата история в ход. Повече никаква възможност за отстъпление.

Даниел Фицпатрик скочи в леглото си, изненадан и вбесен.

— Какво, по дяволите! Как тъй, да ти го, кой си ти бе, мамка ти? Как влезе тук? — изломоти той. Лицето и вратът му пламтяха.

Джак не можа да се сдържи — усмихна се въпреки онова, което ставаше. В своето луксозно легло сенаторът изглеждаше като изхвърлен на брега кит или като застаряващ морж.

— Мисля, че съм твоето презряно минало, което най-накрая успява да те застигне, сенаторе — отвърна той. — Сега млъкни, ако обичаш. Нека облекчим процедурата, доколкото ни е по силите.

Той впери поглед в Даниел Фицпатрик и си спомни нещо, което бе прочел наскоро. Виждайки сенатора да държи реч някъде, един зрител бе възкликнал: „Боже мой, та той вече е старец“. Беше истина, Фицпатрик бе беловлас, кокалест, безобразен, разплут старец.

Освен това бе врагът.

Джак отвори черната цилиндрична чанта и подаде на Джил чифт белезници.

— По една ръка на всяка от двете странични колони на леглото. Моля те и благодаря.

— С удоволствие — отвърна тя. В начина, по който говореше, действаше и дори в начина, по който се движеше, имаше непринудена елегантност.

— Ти си замесена в това? — ахна Фицпатрик, когато погледна блондинката, която бе подбрал в бара в Ла Колин. Струваше му се, че наистина я вижда за пръв път.

Джил се усмихна.

— Не, не. Какво говориш! Бях привлечена от огромното ти шкембе и пропития ти с алкохол дъх.

Джак извади автоматичната камера и я подаде на Джил. Тя незабавно я насочи към сенатор Фицпатрик, нагласи я на фокус и започна да снима. Беше добър оператор.

— Какво, за Бога, правите? — попита Фицпатрик. Воднистосините му очи се разшириха от удивление, а после и от неподправен страх. — Какво искате, по дяволите? Какво става тук? Мамка му, аз съм сенатор на Съединените щати!

Джил започна със слисаното, изненадано и обидено изражение върху лицето на сенатора. После леко разшири обхвата на обектива.

Опа, твърде широко. Отново го настани на фокус.

Джак се усмихна на нелепия изблик на бабаитство. Съвсем в стила на Фицпатрик.

А после — готово! Сякаш опиянението, замъглило подгизналия му от уиски мозък, внезапно изчезна. Даниел Фицпатрик най-накрая проумя.

— Не искам да умирам! — прошепна той.

Неочаквано от очите му рукнаха сълзи. Беше особено трогателно.

— Моля ви, не правете това. Не ми причинявайте болка — нареждаше той. — Няма защо да става така. Моля ви, умолявам ви! Чуйте ме. Защо просто не чуете онова, което имам да ви кажа?

Това бе невероятно важен метраж, Джил го знаеше. Достоен за Оскар. Може би документалният филм на века. Те се нуждаеха от него за най-великата от всички игри, за една от изненадите по-късно.

Джак бързо прекоси спалнята. Доближи беретата на няколко сантиметра от челото на сенатора.

Това е. Ето къде наистина започваше невероятната игра. Правило второ: Това е история. Делото е от изключителна важност. Да не се забравя нито за миг.

— Възнамерявам да ви убия, сенатор Фицпатрик. Нямаме за какво да разговаряме. Няма изход от това положение. Бяхте католик, тъй че ако вярвате в Господ, кажете една молитва. Моля ви, една и за мен. Прочетете една молитва за Джак и Джил.

Бе време на изпитание за самообладанието му. Той забеляза, че ръката му леко затрепери, което не убягна от погледа и на Джил.

Каза си: „Това е екзекуция, и то заслужена. А това, в което участвам, съвсем определено е роман на ужасите!“

Стреля веднъж. Разстоянието бе не повече от няколко сантиметра. Главата на Даниел Фицпатрик експлодира. Стреля втори път. Два пъти мери и два пъти режи.

Твореше се история.

Играта на игрите бе започнала.

Джак и Джил.