Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Крос (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jack and Jill, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 16 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Джеймс Патерсън

Заглавие: Джак и Джил

Преводач: Людмила Левкова

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „КОЛИБРИ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДП „АБАГАР“

Редактор: Жечка Георгиева

ISBN: 954-529-099-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6711

История

  1. — Добавяне

65.

Задната врата на къщата на семейство Мор бе отключена. Сампсън просто я бутна и влезе вътре. Двамата влетяхме в уютната кухничка с нейните ухания на прясно изпечени тестени кошнички, пълнени с конфитюр, и кафе. Намирахме се в района на Капитолийския хълм във Вашингтон. Къщата имаше изглед към хълма от страната на кухнята. В тази посока гледаха и семейство Мор. Нито Сампсън, нито аз обаче се оставихме да бъдем заблудени от привидно нормалната обстановка. Бяхме я виждали и по-рано, в къщите на разни други психопати.

— Ръцете на тила! И двамата. Вдигнете си ръцете бавно и полека! — изкрещя Сампсън на мъжа и жената, които бяхме изненадали в кухнята.

Бяхме с извадени пистолети глок и се целехме в полковник Мор. Той нямаше вид на кой знае колко опасен: беше нисък, мършав и олисяващ, с характерното за мъжете на средна възраст шкембе и очила.

Носеше стандартна армейска униформа, но дори тя не допринасяше особено за образа му.

— Ние сме от Столична полиция, Вашингтон — представи ни Сампсън. Семейство Мор изглеждаха в шок. Не ги винях. Двамата със Сампсън можем да бъдем доста шокиращи при определени неблагоприятни обстоятелства, а настоящите без съмнение бяха именно такива.

— Станала е някаква наистина неприятна, наистина абсурдна грешка — най-накрая много бавно и предпазливо отбеляза полковник Мор. — Аз съм полковник Мор. Това е съпругата ми Кони Мор. Адресът тук е Соуърд Скуеър Норт, номер 418. — Произнасяше всяка дума бавно и отчетливо. — Моля, свалете оръжието, господа полицаи. Не сте попаднали, където трябва.

— На точния адрес сме, господине — заявих на полковника. А ти си откаченият тип, който звъни по телефоните и с когото бихме желали да си поговорим. Или си откачалка, или си убиец.

— И търсим именно полковник Мор — добави Сампсън. Не беше смъкнал револвера си нито на сантиметър, нито на милиметър. Аз също.

Полковник Мор се владееше доста добре. Това ме разтревожи, задейства всичките ми вътрешни аларми и те задрънчаха силно.

— Е, тогава, бихте ли ми казали, ако обичате, за какво става въпрос? И моля, по-бързо. Никой от нас не е бил арестуван. През целия си живот не съм нарушавал дори правилника за движение — започна да обяснява полковникът едновременно към Сампсън и мен, без да знае кой е по-старши.

— Абониран ли сте за „Продиджи“, полковник? — попита го Сампсън. Прозвуча малко откачено, както и всичко напоследък.

Полковник Мор погледна първо жена си, после нас.

— Абонирани сме, но списанието е за сина ни, Съмнър. Никой от двама ни няма достатъчно свободно време за компютърни игри. Не ги разбирам особено, пък и нямам желание.

— На колко години е синът ви? — попитах полковник Мор.

— Какво значение? Съмнър е тринайсетгодишен. Учи в девети клас в училище „Теодор Рузвелт“. Отличник е. Страхотно дете. За какво е цялата тая работа, господа? Ще ни кажете ли, ако обичате, защо сте тук?

— Къде е Съмнър в момента? — попита Сампсън с много нисък и заплашителен тон.

Защото вероятно Съмнър се бе скрил някъде наоколо из къщата и ни подслушваше. Може би точно в този момент убиецът от „Соджърнър Трут“ ни слушаше.

— Той става половин час след нас. Автобусът му идва в шест и половина. Моля ви! За какво се отнася?

— Трябва да говорим със сина ви, полковник Мор — казах му аз. Засега гледах да не усложнявам нещата.

— По-добре да… — започна полковник Мор.

— Не, не е — прекъсна го Сампсън. — Трябва да видим сина ви незабавно. Тук сме по разследване за предумишлено убийство, полковник. Две малки деца вече са мъртви. Възможно е синът ви да е замесен в убийствата. Трябва да се срещнем с него.

— Ох, мили Боже, Франк — за пръв път се обади госпожа Мор. Сетих се, че малкото й име е Кони. — Не може да бъде. Не е възможно Съмнър да е сторил нещо лошо.

Полковник Мор изглеждаше дори по-объркан, отколкото в началото, когато нахлухме в кухнята, но затова пък вече разполагахме с цялото му внимание.

— Ще ви заведа горе в стаята на Съмнър. Не може ли поне да приберете оръжията си?

— Опасявам се, че не — отвърнах аз. Погледът му издаваше състояние на ръба на паниката. Дори не погледнах към госпожа Мор.

— Моля, незабавно ни заведете в стаята на момчето — повтори Сампсън. — Трябва да се качим тихо. За негово добро е. Разбирате ли за какво говоря?

Полковник Мор кимна бавно. Лицето му бе станало тъжно, а погледът — втренчен и безизразен.

— Франк? — обърна се умолително към него госпожа Мор. Беше много бледа.

Тримата се качихме горе. Продължихме в колона по един. Вървях първи, после полковник Мор и накрая Сампсън. Все още не бях изключил Франклин Мор от списъка на заподозрените. Той продължаваше да бъде потенциалният психопат, убиецът.

— Коя е стаята на сина ви? — прошепна едва чуто Сампсън.

— Втората вляво. Уверявам ви, Съмнър не е направил нищо лошо. Той е само тринайсетгодишен. Първенец в класа си.

— Спалнята заключва ли се? — попитах аз.

— Не, мисля, че не, май че има райбер. Не съм сигурен. Той е добро момче.

Двамата със Сампсън заехме позиция от двете страни на затворената врата на спалнята. Давахме си сметка, че е много възможно вътре да ни чака убиец. Тяхното добро момче може би беше убиец на деца. Полковник Мор и жена му вероятно нямаха представа какъв е синът им и какво представлява в действителност.

На тринайсет години! Все още бях поразен от този факт. Беше ли възможно едно тринайсетгодишно момче да е извършило две жестоки убийства на деца? Може би това бе обяснението и за любителските елементи, на които се натъкнахме на местопрестъплението. Но тази ярост, това необуздано насилие? Тази омраза?

Той е добро момче.

На вратата на момчето нямаше нито райбер, нито ключалка. Ето, влизаме. Влизаме. Двамата със Сампсън влетяхме вътре с извадени пистолети.

Стаята беше обичайното тийнейджърско убежище, само че с повече компютърно и аудио оборудване от обичайното. На отворената врата на гардероба висеше сива кадетска униформа. Някой я бе накълцал на парчета!

Съмнър Мор не бе в стаята си. Тази сутрин не си доспиваше допълнителния половин час.

Стаята бе празна.

Върху намачканите завивки на леглото открихме напечатана на машина бележка. Беше оставена там, където не можеше да бъде пропусната.

Написаното вътре бе просто: Никой си отиде.

— Това пък какво е? — изсумтя полковник Мор, когато я прочете. — Какво става? Може ли някой да ми обясни? Моля! Какво става тук?

Мисля, че бях разбрал бележката на момчето. Съмнър Мор беше този никой. Така се бе чувствал той. И сега Никой си бе отишъл.

Една дреха, която лежеше на леглото до бележката, бе втората част от посланието на онзи, който бе дошъл пръв в тази стая. След себе си бе оставил липсващата блузка на Шанел Грийн. Малката блузка в електриково синьо бе цялата в кръв.

Едно тринайсетгодишно момче бе серийният убиец от училището. Намираше се в състояние на неукротима ярост. И сега бродеше на воля някъде из Вашингтон.

Никой си бе отишъл.