Джеймс Патерсън
Джак и Джил (75)

72.

Двете убийства започваха да се превръщат в един общ нескончаем кошмар. Вече май не успявах да си поема дъх. Стомахът ми непрестанно беше свит на топка и очевидно щеше да си остане така до края на разследването. Ситуацията беше в стил Кафка и обезсилваше усилията на цялата столична полиция. Никой не помнеше нещо подобно.

Бях решил да оставя Деймън вкъщи за няколко дни заедно с Нана и инспектор Ракийм Пауъл. За по-безопасно. Надявах се, че скоро ще открием тринайсетгодишния Съмнър Мор и половината от тази история на ужаса ще приключи.

Продължавах да подозирам, че Съмнър Мор или иска да бъде заловен, или това скоро ще стане. Небрежността в двете убийства го подсказваше. Отчаяно се надявах да не убие друго дете, преди да сме го намерили.

Обмислих варианта да преместя Нана и децата при една от лелите ми, но се отказах. Ракийм Пауъл щеше да стои с тях в къщата. Това ми се струваше достатъчен хаос и разруха, насилствено наложена в живота им. Поне засега.

Освен това бях почти сигурен, че Нана не би се преместила при някоя от сестрите си без жестока битка и жертви. Пета улица бе нейният дом. Тя предпочиташе да се сражава, вместо да отстъпи. От време на време го правеше.

Потеглих към Белия дом рано сутринта. Настаних се в един сутеренен офис с голяма чаша кафе и висока половин метър купчина папки с документи за изчитане и размисъл. Това бяха буквално стотици доклади и вътрешни бележки на ЦРУ относно Кевин Хокинс и останалите „призраци“.

Малко след девет се срещнах с Дон Хамърман, с главния прокурор Джеймс Дауд и с Джей Грейър. Използвахме една помпозна конферентна зала близо до Овалния кабинет в западното крило. Спомних си, че Белият дом първоначално е бил построен да сплашва посетители, особено чуждестранни величия. „Американската къща“ беше огромна и всяка стая изглеждаше официална и внушителна. По време на срещата Хамърман бе необичайно хрисим.

— Направил си впечатление на президента — каза той. — И си успял да го убедиш в собствената си позиция.

— А сега какво? — попитах. — Как ще действаме? Ясно е, че бих искал да помогна.

— Започнали сме няколко изключително прецизни разследвания — отвърна Хамърман. — Ще ги води ФБР. — После се огледа из стаята. Създаваше у мен впечатлението, че възвръща властта и влиянието си.

— Това ли е, което искаше да ми кажеш? — попитах след няколко секунди мълчание.

— Засега, да. Ти задвижи нещата. Това е важно. Наистина е голяма работа.

— Как не — отвърнах. — Шибано разследване за убийство в Белия дом! — Станах и се върнах в кабинета си. Имах да върша работа. И непрестанно си напомнях, че съм част от „екипа“.

Хамърман надникна отново към единайсет и половина. Очите му бяха по-разширени и с по-див поглед от обикновено. Помислих си, че може да си е променил решението за последното разследване или пък някой да му е съдействал за това.

Не изглеждаше на себе си.

— Президентът иска да ни види незабавно!