Джеймс Патерсън
Джак и Джил (81)

78.

Бяха изказани ред противоречиви версии, но ето какво се случи. Аз зная със сигурност, защото бях там.

В понеделник, девет дни преди Коледа, ние кацнахме в сивосинкава мъгла и лек дъжд на нюйоркското летище Ла Гуардия на Лонг Айлънд. В пресата не беше изнесена специална информация за планираните пътувания на президента, но той искаше да изпълни своя ангажимент да говори в Ню Йорк на следващата сутрин. Томас Бърнс беше известен като човек, който изпълнява поетите ангажименти, държи на думата си.

Беше решено от Ла Гуардия до Манхатън да се придвижим с кола, а не с хеликоптер. Президентът вече не се криеше. Дали Джак и Джил бяха разчитали на този вид дързост или предизвикателност от негова страна? Не можех да си отговоря. Дали Джак и Джил щяха да следват президента до Ню Йорк? Бях почти убеден в това. Подобен ход съответстваше на всичко, което знаехме за тях до момента.

— Качи се с нас, Алекс — каза Дон Хамърман, докато бързахме да прекосим асфалтовата писта, а студеният декемврийски дъжд биеше в лицата ни. Хамърман, Джей Грейър и аз бяхме слезли от „Еър форс 1“ заедно. По време на полета седяхме един до друг и обсъждахме как да предпазим президента от евентуално покушение в Ню Йорк. Разговорът ни беше толкова разгорещен, че аз пропуснах подробностите около придвижването.

— Ще пътуваме в колата точно след президента. Можем да продължим да си бъбрим на път за Манхатън — каза ми Хамърман.

Качихме се в един тържествен син линкълн, паркиран на по-малко от петдесет метра от самолета. Наближаваше десет вечерта и тази част от летището бе обезопасена. Навсякъде гъмжеше от служители от Тайната служба, от нюйоркската полиция, от агенти на ФБР.

Заобиколили петте лимузини на президентския ескорт, там се намираха и поне трийсет синьо-бели коли на специалния отряд към нюйоркската полиция. Агентите от Тайната служба се взираха в мъгливата нощ, като че ли Джак и Джил можеха внезапно да се появят на пистата на Ла Гуардия.

Бях научил, че за периода на президентската визита нюйоркската полиция ще разполага най-малко с пет хиляди униформени служители на специално разпореждане. Ще бъдат ангажирани и повече от сто инспектори. Тайната служба бе опитала да убеди президента да отседне в базата на крайбрежната охрана на Гавърнърс Айлънд или във форт Хамилтън в Бруклин. Президентът бе настоял да подчертае доверието си в хората, които го охраняват, като остане в Манхатън. Никакви угризения. Думите му в Овалния кабинет непрестанно ехтяха в мислите ми.

Облегнах се назад на меката и удобна кожена седалка в луксозната кола. Усещах властта. Какво е да се возиш в ескорт точно след президентската кола, която Тайната служба наричаше „дилижанса“.

Две коли на нюйоркската полиция потеглиха пред ескорта. Техните червени и жълти светлини на покрива се завъртяха в пъстроцветен калейдоскоп. Президентската автоколона пое навън от Ла Гуардия.

Дон Хамърман заговори веднага щом потеглихме.

— Никой не е виждал Кевин Хокинс през последните три дни, нали? Хокинс, изглежда, е изчезнал от лицето на земята — каза той. В гласа му звучеше тревога, гняв и обичайната сприхавост. Той изпитваше удоволствие да се държи грубо с по-нисшите по ранг, но нито Грейър, нито аз бихме му позволили това. — Никой не знае маршрута, по който ще се движим — продължи Хамърман. — Допреди няколко минути окончателният маршрут изобщо не беше определен.

Не можех да му мълча.

— Ние го знаем. Хората от нюйоркската полиция вече са го научили или ще го научат всеки момент. Кевин Хокинс го бива в разкриването на тайни. Кевин Хокинс е добър, точка. Един от най-добрите.

Джей Грейър надничаше навън през набразденото от дъжда стъкло и се взираше в скоростното платно на нюйоркската магистрала, по която пътувахме. Гласът му прозвуча някак от далеч.

— Какво ти е предчувствието за Хокинс? — попита ме той.

— Смятам, че Кевин Хокинс със сигурност е замесен по някакъв начин. Той е крайнодесен. Свързан е с групировки, които са опозиция на президентската политика. Имал е неприятности по-рано. Заподозрян е в извършване на убийство в рамките на ЦРУ. Всичко пасва.

— Но нещо те притеснява по отношение на него? — попита Грейър. Той вече се бе научил да се ориентира в поведението ми.

— Според всичко, което съм прочел, той никога преди не е работил в такова тясно сътрудничество с други хора. Хокинс винаги е бил самотник, поне досега. Има проблеми с жените, като изключим неговата сестра в Силвър Спринг. Не разбирам как Джил би си паснала с него. Не го виждам изведнъж да се сработи с жена.

— Може би най-накрая е открил сродна душа. Случва се — каза Хамърман. Съмнявах се, че той знае какво е това.

— Какво друго изниква за Хокинс? — продължи да опипва почвата Джей Грейър. Както слушаше, затвори очи.

— Всички негови характеристики във ФБР предполагат потенциална заплаха, неоправдани рискове и липса на самоконтрол. Не зная как са оправдали това, че толкова години продължава да бъде действащ агент в Азия и Южна Америка. Ето и интересната част. Въпреки всичко Хокинс може да се отдаде на каузи, в които вярва. Той е убеден във важността на разузнаването за националната ни отбрана. Президентът Бърнс не споделя това мнение и няколко пъти го е заявявал публично. Това би могло да обясни сценария Джак и Джил. Би могло. Хокинс е достатъчно опитен и изобретателен, за да организира едно политическо убийство. Той определено може да бъде Джак. Ако наистина е той, ще бъде много трудно да го спрем.

Навлизахме в моста на Петдесет и девета улица, който водеше към Манхатън. Ню Йорк, Ню Йорк. Президентската автоколона представляваше странен, причудлив парад от виещи сирени и проблясващи светлини. Остров Манхатън се простираше точно пред нас.

Ню Йорк изглеждаше удивително огромен и внушителен, способен да ни погълне без остатък. Всичко може да се случи тук, помислих си аз, както и Дон Хамърман и Джей Грейър, убеден съм.

Бам!

Бам!

Бам!

Както седяхме в луксозната кола, тримата се хвърлихме напред. Аз незабавно се хванах за пистолета, подготвен за всичко, подготвен за Джак и Джил.

Взирахме се ужасени в „дилижанса“ — президентската лимузина пред нас. В колата ни цареше пълно мълчание. Зловещо мълчание. После избухнахме в смях.

Силните шумове не бяха изстрели. Просто звучаха по този начин. Бяха фалшива тревога. Но въпреки това смразяваща.

На излизане от моста бяхме преминали върху износени и изкорубени метални решетки върху рампата. При внезапния шум всеки в нашата кола бе преживял моментен инфаркт. Без съмнение същото се бе случило и в президентската кола.

— Господи! — изстена гласно Хамърман. — Ето какво било. О, боже всемогъщи!

— Бях във вашингтонския „Хилтън“, когато Хинкли стреля по Рейгън и Брейди — каза Джей Грейър с треперещ глас. Знаех, че мислено се е озовал отново с Рейгън и Джеймс Брейди. Запитах се за личния мотив на Грейър във всичко това. Както и за останалите в нашия екип.

Наблюдавах как президентската кола се спусна в гъмжащите, ярко осветени улици на Ню Йорк Сити. Знамената на Съединените американски щати върху броните плющяха неистово от духащия откъм реката вятър.

Никакви угризения.