Джеймс Патерсън
Джак и Джил (101)

98.

— Аз съм Алекс Крос — извиках към тринайсетгодишния убиец. Стоях на срещуположния край на замръзналата морава на семейство Джонсън. Нямах нужда от мегафон, за да ме чуе Дани Будро. — Говори инспектор Крос — извиках отново. — Ти си прав. Вече съм тук. Макар че току-що пристигнах. Дойдох, защото си поискал да ме видиш. Ние приемаме това съвсем сериозно. Никой не ти се меси в плановете. Никой не би си го позволил.

Поне засега. Само ми дай шанс и аз хубавичко ще си поиграя с теб. Помня мъничката Шанел Грийн. Помня и седемгодишния Върнън Уийтли. Помислих си за Кристин Джонсън, затворена там заедно с малкия убиец, хладнокръвно застрелял съпруга й пред очите й.

Будро внезапно се изсмя в мегафона — писклив, почти момичешки кикот. Адски потискащо. Няколко души от тълпата зрители и репортери се засмяха заедно с момчето. Хубаво е да знаеш, че тук навън имаш приятели.

— Е, време беше, инспектор Алекс Крос. Много мило, че успя да ме вместиш в натоварения си график. И госпожа Джонсън мисли така. Ние тук те чакаме, чакаме, тъй че хайде, идвай в къщата. Ще си направим купон.

Момчето открито предизвикваше мен и моя авторитет. Той имаше нужда да бъде главният. Регистрирах мислено всичко, следях всяко негово движение, но и последователността на действията му. Възможна диагноза бе параноидна шизофрения. По-вероятно звучеше предположението за маниакалнодепресивна психоза или поведенческо разстройство. Трябваше да разговарям с него, за да установя останалото.

Във всеки случай Дани Будро създаваше впечатление за последователност в действията си. Изглежда ги подреждаше в реално време. Запитах се дали е възможно отново да е почнал да взима своя депакот.

Един глас плътно зад мен изрече настоятелно:

— Алекс, ела тук, по дяволите! Искам да говоря с теб. Алекс, ела тук!

Обърнах се и се озовах лице в лице с разгневения му собственик. Сампсън се беше навъсил здравата.

— Не ни трябва още един заложник там — заяви той категорично. Беше успял да ми се ядоса. Очите му бяха тъмни мъниста, а челото му — прорязано от дълбоки бръчки. — Той просто иска да убие още някого.

— Мисля, че ще успея да се справя — отвърнах. — Той е мой тип. Гари Сонеджи, Казанова, Дани Будро. Освен това нямам избор.

— Избор имаш. Това, което ти липсва, е здрав разум.

Аз се обърнах назад и хвърлих поглед към къщата. Кристин Джонсън бе там вътре с убиеца. Ако не влезех, той щеше да я убие. Каза го, и аз му повярвах. Какъв избор ми оставаше? Освен това нито едно добро дело не минава безнаказано, нали така?

Питман ми даде знак, че имам неговото разрешение. Сега вече зависеше изцяло от мен. Доктор инспектор Крос.

Поех дълбоко въздух и тръгнах напряко през влажната, подгизнала морава пред къщата. Репортерите ме засипаха със светкавици в няколкото секунди, които ми бяха необходими, за да стигна до входната врата. Внезапно всички телевизионни камери се насочиха към мен.

Аз определено се притеснявах за Дани Будро. В този момент той бе невероятно опасен. Бе обладан от неустоимо желание да убива. Пет различни убийства през последните няколко седмици. Сега бе притиснат в ъгъла. Дори по-лошо — сам бе опрял гръб в стената.

Протегнах ръка към дръжката на входната врата. Чувствах се вцепенен и малко замаян. Зрението ми беше замъглено. Съсредоточих поглед върху бялата врата, и нищо друго.

— Отворена е — долетя отвътре нечий глас. Момчешки глас. Малко дрезгав. Тих и крехък без мегафон, който да го усилва.

Бутнах входната врата и най-накрая видях убиеца от училището в цялото му безумно великолепие.

Дани Будро нямаше повече от метър и шейсет и два. Очите му бяха тесни и полегати като на гризач, имаше големи уши и неугледна войнишка подстрижка. Беше странно на вид момче, явно отхвърлено от околните, особняк. Чувствах, че е предизвиквал враждебност у другите деца, че е пълен самотник и че е бил такъв през целия си живот.

Той държеше полуавтоматичен „Смит & Уесън“, насочен право в гърдите ми.

— Военно училище — напомни ми той. — Отличен стрелец съм, инспектор Крос.