Серия
Алекс Крос (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Jack and Jill, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 10 гласа)
Корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Джеймс Патерсън

Заглавие: Джак и Джил

Преводач: Людмила Левкова

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „КОЛИБРИ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ДП „АБАГАР“

Редактор: Жечка Георгиева

ISBN: 954-529-099-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6711


Джак и Джил на хълма се качиха

да налеят в кофата вода.

Падна Джак, короната строши си,

след него търколи се долу Джил.

Стара английска детска песничка

Пролог
Игрите започват

I.

Сам Харисън се измъкна ловко от сребристосиния форд аеростар, който бе паркирал на Кю стрийт в изискания квартал на Вашингтон Джорджтаун. „Съвсем основателно разни истории и игри на ужаса се радват на такава популярност — мислеше си той, докато заключваше колата. — Не страшните случки, които обичахме да си разправяме като деца край лагерния огън, а онези от действителния живот, които напоследък са навсякъде около нас. Сега аз самият изживявам подобна история. На път съм да се превърна в част от ужаса. Колко е лесно! Колко безкрайно, невъобразимо лесно е да преминеш отвъд и да потънеш в мрака!“

В продължение на две дълги седмици той бе дебнал и следил Даниел Фицпатрик. Бе вършил своята работа в Ню Йорк, Лондон, Бостън и накрая тук във Вашингтон. Тази вечер щеше да убие американския сенатор. Хладнокръвно, ритуално — в стил екзекуция. И никой нямаше да разбере защо. Никой нямаше да разполага със следа, която впоследствие да носи някакъв смисъл.

Това бе първото и най-важно правило от играта, наречена „Джак и Джил“.

В много отношения тя представляваше класически модел на дебнене на знаменитости. Той се убеди в това още щом зае своя пост срещу номер 211 на Кю стрийт.

И все пак, ако някой си направеше труда да се задълбочи, в известно отношение моделът бе уникален. Дейността, която му предстоеше, бе по-предизвикателна от това тайно да брои скандалния брой коктейли гленливет, които сенатор Фицпатрик изпиваше в „Монокъл“ — любимия си бар във Вашингтон. Това бе най-истинската форма на лудост. Сам Харисън го знаеше. Беше си чиста лудост. Той не смяташе, че е луд. Вярваше само в играта на случайността.

После на по-малко от трийсет метра от другата страна на лъсналата от дъжда улица се появи и самият Даниел Фицпатрик. Съвсем по разписание. Или поне достатъчно близо до определения час.

Той проследи с поглед как сенаторът сковано се измъкна от двуместен блестящ тъмносин ягуар, модел 1996 г. Носеше сиво палто с копринен шал в индийски десен. Беше в компанията на слаба елегантна жена в черна рокля и небрежно преметнат през ръка шлифер „Бърбъри“[1]. Тя се засмя на някаква реплика на Фицпатрик, отмятайки назад глава като красив буен кон. Хладната нощ погълна струйка от горещия й дъх.

Дамата бе поне двайсет години по-млада от сенатора. Сам знаеше, че това не е съпругата му. Дори и да спохождаше в леглото законната си половинка, Дани Фицпатрик го правеше доста рядко. Блондинката вървеше с леко накуцване, поради което двамата изглеждаха още по-интригуващи. Всъщност запомнящи се.

Сам Харисън се напрегна докрай, за да постигне максимална концентрация. Мери два пъти, ако трябва и пет пъти. За последен път отбеляза подробностите. Бе пристигнал в Джорджтаун в единайсет и петнайсет. Изглеждаше така, сякаш бе част от луксозния, привлекателен, модерен квартал, където се намираше Кю стрийт. Видът му бе абсолютно подходящ за ролята, която си бе избрал.

Изключително съществена роля в изключително важен епизод — един от най-важните в историята на Америка. Или на сцената на американския театър, би казал някой.

Водеща мъжка роля, естествено.

Специално за целта се бе издокарал с професорски очила с рамки от черупка на костенурка. Иначе не носеше очила. Нямаше нужда от тях.

Косата му бе светлоруса. В действителност нямаше нищо общо с този цвят. Беше се нарекъл Сам Харисън. Всъщност името му не беше Сам. Нито Харисън.

За специалния повод същата вечер внимателно бе подбрал тоалета си — меко черно поло от кашмир, черни панталони с ръб и маншет и светлокафяви боти. В действителност не бе толкова претенциозно, самовлюбено конте. Гъстите му коси бяха подстригани късо и самият той напомняше на Кевин Костнър в „Бодигард“ — един от филмите, които далеч не се радваха на одобрението му. Носеше малка черна цилиндрична чанта, която се полюшваше като палка, докато крачеше бързо към номер 211. Вътре в чантата бе сложил портативна телевизионна камера.

Възнамеряваше да заснеме колкото се може повече от предстоящото събитие. То бе етап от историята в процеса на нейното съграждане. Наистина представляваше жива история — Америка в края на века, Америка в края на една епоха, краят на Америка.

В дванайсет без четвърт той влезе в кооперация 211 през един сумрачен служебен вход с остър мирис на амоняк, прах и гнилоч. Изкачи се на четвъртия етаж, където сенаторът държеше в столицата апартамент с функциите на кабинет и любовно гнездо.

Стигна до вратата на Даниел Фицпатрик — апартамент 4J — в дванайсет без десет. Съвсем навреме. Дотук добре. Всичко се развиваше по предварителния план.

Точно пред него полираната махагонова врата внезапно се отвори.

Той се озова лице в лице с блондинката, която изглеждаше слаба, елегантна и очевидно се поддържаше добре. Всъщност във вида й имаше нещо простовато, което не личеше от разстояние. Беше дамата, слязла от синия ягуар заедно с Фицпатрик. Жената, която накуцваше.

Ако не се смяташе златната шнола в косите й — малка лъвица, придобивка от екскурзия до Музея на модерното изкуство в Ню Йорк — и златната огърлица, тя бе чисто гола.

— Джак — прошепнаха устните й.

— Джил — отвърна той с усмивка.

Бележки

[1] Известна търговска марка шлифери, произведени от специален плат. — Б.пр.