Джеймс Патерсън
Джак и Джил (41)

38.

Озовах се отново на мизерните улици на Вашингтонските потайности, скритата част на столицата. Отново бях ченге от отдел „Убийства“. Обичах тази своя длъжност с особена страст, но имаше моменти, когато я мразех от дъното на душата си.

Правехме по двата случая всичко, което бе в границите на човешките възможности. Бях наредил „Соджърнър“ да бъде под наблюдение през деня, а гробът на Шанел Грийн — денонощно. Често психопатите убийци се явяваха при гроба на жертвата си. В края на краищата те бяха вампири.

Няма съмнение, циркът бе в града. Две съвсем различни по стил убийства. И около тях пълен хаос. Никога не бях ставал свидетел на нещо подобно.

Нямаше защо мама Нана да ми напомня, че трябва да съм на улицата точно в този момент. Както сама беше казала: „Някой убива децата ни“.

Ни най-малко не се съмнявах, че противното чудовище ще убие отново. За разлика от Джак и Джил в неговите действия се таеше ярост и страст. Някаква първична, ужасяваща лудост, която почти можех да вкуся. Вероятният статус на убиец любител също не бе успокояващ.

Мисли като убиеца. Вмъкни се в неговата кожа — напомних си аз. Ето как започва всичко, но е много по-трудно, отколкото звучи. Полагах усилия да събера възможно най-много информация и данни.

Прекарах следобеда причаквайки някои местни безделници, за които предполагах, че може би са дочули нещо за убийствата: разни общителни обитатели на улицата — наркомани, пласьори на кокаин, на марихуана, няколко долнопробни джебчии, които проявяваха майсторлъка си върху пияници, собственици на магазини, доносници, мюсюлмани, които продаваха вестници. Някои от тях здравата попритиснах, но никой нямаше нищо полезно за мен.

Независимо от това продължавах да си върша работата. Така беше през повечето дни. Просто не се отказваш, продължаваш забил глава, трезво и настоятелно. Към пет и петнайсет точно разговарях с един седемнайсетгодишен бездомен младеж, когото познавах от безплатната кухня към „Св. Антоний“. Казваше се Лой Маккой и сега беше дребен пласьор на кокаин. Преди време ми беше помогнал един-два пъти.

Откакто се захвана да разнася дребни количества кока и да обикаля квартала, Лой престана да се появява за безплатна храна. Трудно е да се обвиняват деца като него, колкото и да ми се иска понякога. Техният живот е изпълнен с невероятна бруталност и безнадеждност. После изведнъж някой отива при тях и им предлага петнайсет-двайсет долара на час, за да направят онова, което би станало и бездруго. По-силната емоционална примамка е, че техните наркошефове им оказват доверие, а в повечето случаи дотогава никой не е вярвал в тези изгубени деца.

Повиках Лой встрани от бандата глупаци, с които се шляеше по Ел стрийт. Те всички носеха плетени на машина черни шапки, придърпани ниско над очите и ушите. Златни коронки, обеци халки, широки провиснали панталони, пълно оборудване за вземане на хероин. Приятелчетата му точно си дрънкаха за игралния филм по старите анимационни серии за Флинтстоун или може би за анимационните герои в живота. „Ябадаба“ бе една от модните думи, с които в махалата окачествяваха полицаите и инспекторите. Ето ги, пристигат ябадабите. Или: той е ябадабаду, мамка му. Бях прочел наскоро печална статистика, че седемдесет процента от американците получават почти сто процента от информацията си от телевизията или киното.

Лой се хилеше самодоволно, докато се тътреше към ъгъла, където го чаках. Беше към метър и осемдесет и пет, но само шейсет и пет килограма живо тегло. Носеше широки, навлечени на етажи, изкусно съдрани тук-таме зимни дрехи. Взе да ми се „набира“, опитвайки се да ме стресне, да ме смути.

— Значи тъй, а, ти ми свирваш и аз трябва да ти цъфна на минутата? — попита Лой с предизвикателен тон, който според мен хем можеше да те вбеси, хем си беше страхотно тъжен. — И за кво? Плащам си данъците — продължи той да нарежда. — Чист съм. Никой не скатава нищо.

— Тъпото ти отношение изобщо не ми действа — рекох му. — По-добре го зарежи още сега. — Знаех, че има три малки сестри и че майка му е пристрастена към хероина. Всички те живееха в приюта към общинската болница, което бе все едно да си с домашен адрес гарата Юниън Стейшън.

— Казвай по ква работа, че и аз да си върша мойта — заяви Лой все така предизвикателен. — Времето ми е кинти, ясно? Питай квот ще питаш.

— Само един въпрос към теб, Лой. После можеш да се върнеш към доходните си сделки.

Той продължи да ми се дърви, което може да те изкара от кожата в този квартал.

— Че що пък трябва да отговарям? Кво ме засягат?

Накрая аз се усмихнах и Лой пусна в отговор една колеблива усмивка, показвайки лъскавите си златни коронки.

— Ако ми снесеш нещо, може и да го запомня. Тогава може и да ти се отплатя някой ден — рекох.

— Да бе — реагира той незабавно. — Иска ти се да се докопаш до някоя тлъста тайна, а, инспекторе? Не се хващам на въдиците ти. И не ми пука особено за убийствата на тия деца, дето ги разследваш. — Той сви рамене, като че ли там на улицата това беше нещо незначително. Вече го знаех.

Изчаках го да привърши кратката си реч, а и да осмисли предложението ми. За жалост той беше умен. Адски умен. Затова го беше наел оня наркошеф. Лой бе достатъчно хитър и вероятно дори си имаше собствена професионална етика.

— Не мога да разговарям с теб! Нито пък съм длъжен! — отсече той, врътна се гневно и размаха мършавите си ръце. — Мислиш, че съм ти длъжник, ’щото едно време си ми отпускал помия от кухнята за отрепки, а, юркач такъв? Мислиш, че съм ти длъжен? Нищо не ти дължа! — Лой понечи да се отдалечи с важна походка. В този момент се обърна и ме изгледа, сякаш възнамеряваше да ми подхвърли една последна остроумна забележка, с която да ме вбеси. Присви очи, улови собствения ми поглед и се спря за секунда. Контакт. Издигане.

— На мястото, дето е било убито момиченцето, са мярнали някакъв дъртак — изтърси припряно Лой. Това бе най-важната информация, която бяхме получавали по случая в „Соджърнър“. И единствената, а тя бе точно това, което търсех през всичките тези дни, откакто работех на улицата.

Той нямаше представа колко бях бърз и колко силен. Пресегнах се и го дръпнах рязко към себе си. Лой Маккой се озова плътно до мен. Беше толкова близо, че усещах сладкия му ментов дъх, аромата на помада в косите му, миризмата на застояло от силно омачканите му зимни дрехи.

Държах го притиснат към гърдите си, все едно че ми беше син, блуден син, млад глупак, който трябваше да разбере, че няма да му позволя да се държи така с мен. Държах го наистина здраво и все пак по някакъв начин исках да го предпазя. Исках да спася всички тях, но не можех, и това бе една от големите болки и безнадеждност в моя живот.

— Не съм тръгнал да се шляя наоколо. Кой ти го каза, Лой? Казвай! Не ме будалкай! Казвай, и то веднага!

Лицето му бе на сантиметри от моето. Устата ми бе почти притисната в бузата му. Цялата му улична нафуканост и поза изчезнаха. Не ми се искаше да се държа твърдо с него, само че това беше адски важно.

Ръцете ми са големи и покрити с белези, като на боксьор. Оставих го да ги види.

— Чакам отговор — изсъсках. — Ще те прибера на топло. Ще ти съсипя живота!

— Не знам — успя да изхъхри той. — Там в приюта го споменаха. Аз просто дочух. Някакъв възрастен бездомник. Някой го видял да се шляе из Гарфийлд. Бял дядка в парка.

— Бял? В югоизточната част на парка? Сигурен ли си?

— Точно. Квото ти казах. Квото съм чул. Сега ме пускай. Айде бе, човек, пусни ме!

Оставих го да се дръпне и да отстъпи няколко крачки назад.

Лой възвърна самообладанието си веднага щом осъзна, че няма да го нараня, нито пък ще го прибера за разпит.

— Толкоз по твоя въпрос. Сега ти си ми длъжник — каза той. — И аз ще се възползвам.

Не вярвам Лой да е усетил иронията в думите си.

— Длъжник съм ти — потвърдих. — Благодаря, Лой.

Дано не ти се наложи да се възползваш.

Той ми намигна, изсмя се и без да престава да се смее, тръгна обратно към другите пласьори на кокаин.