Джеймс Патерсън
Джак и Джил (114)

111.

Нощта, в която бяха заловени Джийн и Брет Стърлинг, телевизионните мрежи отразиха подробно важната и изключително тревожна история. Аз дадох кратко интервю за CNN, но предимно отказвах да ставам център на вниманието. Прибрах се вкъщи и останах там.

Точно в девет президентът Махони направи изявление. Джак и Джил бяха искали Едуард Махони да стане президент. Това бе натрапчивата мисъл, която не можех да прогоня от съзнанието си, докато гледах обръщението му към стотици милиони хора по света. Може би беше замесен в убийството, а може би не. Но някой безспорно е искал той да заеме президентския пост вместо Томас Бърнс, а Махони не се ползваше с доверието му.

Всичко, което знаех за Махони, бе, че той и двама негови кубински партньори са направили състояние в кабелния бизнес. После Махони бе станал популярен губернатор на Флорида. Помнех, че зад избирателната му кампания стояха много пари. Търси парите.

Гледах наситения с драматизъм телевизионен цирк, който се разиграваше на три ринга, заедно с Нана и децата. Деймън и Джанет знаеха твърде много, за да бъдат изключени от събитията точно сега. От тяхна гледна точка татко им беше герой. Може би за тях бях някой, с когото да се гордеят, а понякога дори да слушат и да му се подчиняват. Но едва ли беше така.

Джани и котката Роузи се бяха сгушили с мен на дивана, докато гледахме непрекъснатия парад на новинарските репортажи за убийството и последвалото задържане на действителните Джак и Джил. Всеки път, когато се появях в кадър, Джани ме целуваше по бузата.

— Доволна ли си от татко си? — попитах я аз след една от нейните най-хубави и най-звучни целувки.

— Да, много — отвърна Джани. — Обичам да те гледам по телевизията. Роузи също. Ти си красив и говориш чудесно. Ти си моят герой.

— А ти какво ще кажеш, Деймън? — реших аз да проверя как негово величество реагира на странното развитие на събитията.

Деймън цъфна в широка усмивка. Не можа да се сдържи.

— Екстра — призна той. — Чувствам се страхотно.

— Чувам — подхвърлих на моето вълче, — че си искал да ме прегърнеш?

Направи го. Уверих се, че в този момент Деймън е щастлив с мен. Много държах на това.

— А майката на семейството? — попитах най-накрая за мнението на Нана. Тя седеше изпъната в любимото си кресло. Здраво притискаше скръстени ръце до гърдите си, докато наблюдаваше травмиращия репортаж на новините с изострено внимание и язвителен коментар.

— То напоследък не беше кой знае какво семейство — побърза да се оплаче Нана. — Е, май съм съгласна с Джани и Деймън. Макар че не виждам защо онзи белия от Тайната служба обира почестите. Май че президента го застреляха през време на неговия наряд.

— Може би беше застрелян, докато всички ние бяхме наряд — казах аз. Нана сви измамно крехките си на вид рамене.

— Във всеки случай, както винаги, аз се гордея с теб, Алекс. Макар че това няма нищо общо с героизма. Гордея се с теб, защото си такъв, какъвто си.

— Благодаря ти — казах на Нана. — Никой не е способен да каже нещо по-хубаво. На никого.

— Знам. — Както обикновено Нана си обсеби правото на последната дума и накрая се усмихна. — Защо мислиш, че го казах?

През отминаващия месец не се задържах много у дома и всички бяхме зажаднели за взаимното си присъствие. Всъщност не можехме да се наситим един на друг. Където и да отидех из къщата, някое от децата неизменно се беше вкопчило я за ръка, я за крак.

Дори котката Роузи не остана назад. Вече определено се чувстваше част от семейството и ние всички се радвахме, че по някакъв начин бе намерила пътя към нашия дом.

Нямах нищо против. Не исках да пропусна и минута внимание. Самият аз бях закопнял за подобно отношение. За миг изпитах съжаление, че съпругата ми Мария не беше заедно с нас, за да се наслади на специалния момент, но всичко останало беше наред. Доста добре всъщност. Сега животът ни щеше да се върне към обичайното си русло. Този път успешно, дадох си дума.

На следващата сутрин станах, за да заведа Деймън до „Соджърнър Трут“. Мястото бързо възвръщаше предишната си атмосфера. Невинността не е злопаметна. Спрях пред кабинета на Кристин Джонсън, но тя още не се беше върнала на работа.

Никой не знаеше кога ще дойде отново на училище, но всички я очакваха като лек срещу грип. Аз също, не по-малко от другите. В нея имаше нещо специално. Надявах се, че ще се оправи.

Тази сутрин се прибрах у дома в девет без петнайсет. Къщата на Пета улица бе необичайно тиха и спокойна. Уютна всъщност. Пуснах си Били Холидей: Наследството 1933 — 1958. Едно от най-любимите ми за всички времена.

Телефонът звънна около девет. Проклетият дяволски апарат! Беше Джей Грейър. Нямах представа за какво може да ме търси у дома. Нито пък имах желание да чуя причината за обаждането му.

— Алекс, трябва да дойдеш в затвора „Лортън“ — каза той с глас, от който личеше, че се отнася за нещо спешно. — Моля те, ела веднага!