Джеймс Патерсън
Джак и Джил (30)

27.

Работех по случая Джак и Джил от пет сутринта до три часа следобед. Аз и още десетина хиляди изтерзани блюстители на закона във Вашингтон. Проверявах за евентуална връзка между сенатор Фицпатрик и Натали Шиън. Дори прегледахме репортерските снимки, правени и на двамата през последните няколко месеца. Възможно беше да ни се мерне някоя интригуваща личност. Или дори две. Наредих на един инспектор да обиколи всички ексцентрични сексмагазини из Вашингтон. Той нарече задачата „върховната чекия“.

В три и половина се срещнах със Сампсън в ресторант „Бостън Маркет“ на Пенсилвания авеню. Беше време да се заловим за другата си задача. Нашият втори случай на убийство, разследването „в сянка“. Този начин на организация бе определено по-добър — не чак безупречен, но представляваше значително подобрение след последните няколко дни на униние и пълна лудост за мен.

— Мисля, че може да си нацелил нещо, Алекс — каза ми Сампсън, докато обядвахме сандвич с кюфте и оскъдно картофено пюре. — Убиецът от „Соджърнър“ е аматьор. Небрежен е. Може дори да му е за пръв път. Оставил е следи къде ли не и на мястото на второто престъпление. Специалистите са открили отпечатъци, коса, влакна от дрехите му. Въз основа на веществените доказателства се предполага, че убиецът е нисък мъж, или може би жена. Ако тая катеричка не внимава, ще спипаме скокливия й задник.

— Може това да е желанието и на убиеца — рекох между две хапки сандвич с кюфте, обилно гарнирано с пикантен сос. — Или пък просто иска да го мислим за новак. Не е изключено. Сонеджи е способен на подобна игра.

Сампсън се ухили широко. Пусна в ход най-убийствената си усмивка.

— Трябва ли да обмисляш всичко по два-три пъти, Сладур?

— Естествено. Това ми влиза в длъжностната характеристика.

— О, не! — възкликна Сампсън и отново се ухили. Боже, обичах да съм с него, обичах да го карам да се усмихва.

— Нещо ново от другите? — попитах. — От Джером? От Ракийм?

— Всички работят по случая, но засега без особени резултати. На този етап от помощния екип нищо.

— Трябва да осигурим наблюдение на погребението на момчето и при гроба на Шанел. Може убиецът да не издържи да стои настрана. Болшинството не са в състояние.

Сампсън завъртя очи.

— Ще направим каквото можем. Всичко, което е по силите ни. Наблюдение на детски гроб. Гадост!

В четири и петнайсет се разделихме. Аз се отправих към училището „Соджърнър Трут“.

Колата на директорката стоеше на малкия ограден паркинг. Спомних си, че понякога госпожа Джонсън оставаше да работи до късно след приключване на часовете. Това ме устройваше. Исках да разговарям с нея за Шанел Грийн и Върнън Уийтли. Каква беше връзката между училището и убиеца? Каква би могла да бъде?

Знаех приблизително къде се намираше директорският кабинет в пристройката, тъй че се отправих натам. Беше много хубаво училище, за който и да е район на града. Отвън, близо до улицата, училищното игрище бе оградено с телена ограда, но вътрешността беше весела, ярка, украсена с въображение.

Докато вървях, прочетох няколко написани на ръка плакати и лозунги.

ДЕЦАТА ПРЕДИ ВСИЧКО.

УСПЕХЪТ ИДВА С ВЯРА, НЕ С НЕВЯРА.

Наивно, но хубаво. Вдъхновяващо за децата, а и за мен.

През тази седмица витрините в коридорите бяха заети с животински обиталища, които представляваха диорами, изработени от учениците. Всяка от тях илюстрираше някакво животно, неговата естествена среда и дом. Хрумна ми, че самото училище „Соджърнър Трут“ е едно страхотно убежище. При нормални обстоятелства то беше чудесно място, където Деймън можеше да расте и да учи.

За нещастие миналата седмица две дечица от това училище бяха убити.

Този факт ме изпълваше с ярост и освен това ме плашеше повече, отколкото ми се искаше да призная. Когато аз растях — трудно, както беше навремето във Вашингтон, — в училище ако изобщо умираха деца, това се случваше много рядко. И не само във Вашингтон, а и в училищата в Лос Анджелис. И в Ню Йорк. И в Чикаго. Навсякъде.

Какво, по дяволите, ставаше?

Тежката дървена врата към вътрешния кабинет беше отворена, но секретарката, изглежда, беше приключила своя работен ден. На бюрото й имаше колекция от европейски, африкански и азиатски кукли. Много оригинални и красиви.

Почувствах се малко като крадец в чужд дом, като квартален взломаджия, като някакъв нарушител. Внезапно бях обзет от тревога за директорката, която оставаше да работи до късно съвсем сама в училището.

Всеки можеше да влезе тук, както току-що бях сторил и самият аз. Някоя вечер можеше да се появи и убиецът. Щеше да бъде толкова лесно.

Завих, озовах се в главния офис и точно се канех да обявя присъствието си, когато видях госпожа Джонсън. Помислих си за името, което й бях измислил — Кристин.

Тя работеше на едно старо бюро с извит сгъваем капак, което изглеждаше поне на сто години. Всъщност беше погълната изцяло от онова, което вършеше.

Наблюдавах я няколко секунди. Носеше очила със златни рамки, явно необходими при работа с документация. Тананикаше си песничката „Шуп, шуп“ от „В очакване да издишаш“. Звучеше приятно.

Имаше нещо изключително почтено, дори трогателно в сцената — преданата преподавателка, просветителката, вглъбена в работата си. По устните ми пробягна усмивка. По-желязна е и от теб, тате.

Все още не бях сигурен дали е така. В момента изобщо не изглеждаше „желязна“. Имаше вид на човек ведър и щастлив в работата си. Излъчваше спокойствие и това ме накара да изпитам завист.

Накрая се почувствах неловко, застанал там на прага, без да обявя присъствието си.

— Здравейте. Инспектор Алекс Крос — рекох. — Госпожо Джонсън?

Тя престана да си тананика и вдигна поглед. В очите й за миг се мярна страх. После се усмихна. Усмивката й беше сърдечна и дружелюбна. Много е приятно да ти отправят една такава непринудена усмивка.

— А-а, инспектор Крос — каза тя и после продължи с привидно официален тон: — Какво ви води в директорския кабинет?

— Мисля, че се нуждая от помощ. Директорката трябва да ми помогне, иначе не мога да си напиша домашното. — Предполагам, че това си беше самата истина. — Необходимо ми е да поговорим за Върнън Уийтли, ако е възможно. Освен това исках да получа разрешението ви да поговоря отново с някои учители, да видя дали след убийството на Върнън някое дете не е чуло нещо ново. Някой може да е видял нещо, което да ни бъде от полза, дори и без да си дава сметка за това. Може да е нещо, което децата са чули от родителите си.

— Да, аз си мислех за същото — отвърна госпожа Джонсън. — Някой тук в училище може да разполага със следа, с нещо полезно и изобщо да не го осъзнава.

Всичко, което видях у госпожа Джонсън, ми хареса, но веднага щом си дадох сметка за това, го изтласках от съзнанието си. Неподходящо време, неподходящо място и неподходяща жена. Бях извършил някои съмнителни неща в живота си, не съм ангел, но всякакъв опит да се занасям с омъжена жена, щеше да остане извън списъка на моите прегрешения.

— Опасявам се, че няма кой знае какви новини — рече тя. — Свърших малко допълнителна работа заради вас. Днес на обяд поизмъчих учителите. Всъщност подложих ги на разпит. Казах им, че трябва да ме уведомяват, ако чуят или видят нещо подозрително. Те разговарят с мен за повечето неща. Тук екипът ни е доста сплотен.

— Възможно ли е някои от учителите все още да са тук? Бих могъл да поговоря с тях. Не съм съвсем сигурен, но подозирам, че на някакъв етап убиецът е наблюдавал училището — поясних. Не възнамерявах да плаша нито нея, нито колегите й, но исках да бъдат бдителни и предпазливи. Смятах, че убиецът е държал под око училището.

Тя бавно поклати глава нагоре и надолу. После леко я наклони вляво. Сякаш ме гледаше по нов начин.

— Всички си тръгнаха доста преди четири. Предпочитат, ако е възможно, да излизат заедно. Когато са повече, се чувстват в безопасност.

— Звучи ми разумно. Кварталът не е от най-спокойните. Поне в определен смисъл.

— Пребиваването тук около пет часа с куп незаключени врати едва ли звучи разумно — каза тя. Точно за това си мислех, откакто бях застанал на прага й.

Не казах нищо, не изразих мнение за незаключените врати. Госпожа Джонсън безспорно беше свободна да живее живота си както намери за добре.

— Благодаря ви за извършената проверка сред учителите — рекох. — И за извънредната работа.

— О, не, аз ви благодаря, че наминахте — отвърна тя. — Сигурно случилото се е много тягостно и за вас, и за Деймън. За цялото ви семейство. Всички тук в училище го понесохме много тежко.

Накрая тя свали очилата с метални рамки и ги пусна в джоба на деловия си костюм. Изглеждаше добре и с тях, и без тях.

Интелигентна, мила, симпатична.

„Забранена зона“ — напомних си аз. Почти усетих удара на линията през пръстите си.

По-бързо, отколкото бих помислил, че е възможно, тя измъкна един чипонос спешъл, 38-ми калибър, от едно отворено чекмедже вдясно на бюрото си. Не го насочи към мен, но лесно би могла. Лесно.

— Живея отдавна в този квартал — поясни тя. После се усмихна и прибра пистолета. — Опитвам се да бъда готова, каквото и да се случи. А тук наоколо стават противни неща. Знаех, че сте на прага, инспекторе. Децата твърдят, че имам очи на тила си. Наистина е така.

Тя отново се засмя. Смехът й ми хареса. Би се харесал на всеки, който не е безчувствен. Кажи лека нощ, Алекс.

Цивилни, притежаващи оръжие, будеха у мен противоречиви чувства, но нямах никакви съмнения, че нейният пистолет е законно придобит и регистриран.

— В квартала ли се научихте да боравите с този револвер? — попитах аз.

— Не, всъщност обучиха ме в оръжеен клуб „Ремингтън“ във Феърфакс. Съпругът ми беше, е притеснен относно моето идване на работа тук. Вие мъжете, изглежда, разсъждавате еднакво. Съжалявам — каза тя и отново се усмихна. — Опитвам се да се въздържам, когато започнат да ми идват такива възмутителни сексистки реплики. Не ми харесва. Няма как, няма начин. Съжалявам.

Тя се изправи и изгаси преносимия компютър на бюрото.

— Ще ви изпратя до вратата — каза. — Моля, постарайте се да се измъкнете невредим, тъй като вече е доста след четири.

— Добра идея — продължих аз в тона на малката й шега. Все пак успя да ме накара да се разведря. Доста добро постижение, като се имат предвид обстоятелствата от последните няколко дни. — Вие винаги ли сте така забавна? Така непринудена?

Тя отново поклати глава. Беше жест, който повтаряше доста често. После кимна уверено:

— Винаги. Това бяха двете алтернативи за моето призвание — комедиантка или възпитателка. Избрах първото. Тук има повече смях. Искрен смях. Поне през по-голямата част от времето.

Двамата вървяхме заедно по пустите училищни коридори. Стъпките шумно отекваха в стените. Мелодийката, която тя си бе тананикала в кабинета, не спираше да звучи в съзнанието ми. Искаше ми се да й задам още много въпроси, но знаех, че трябва да й спестя някои от тях. Те нямаха нищо общо с убийството.

Когато стигнахме външната врата на училището, видях един плещест телохранител на средна възраст, който ми отключи. Присъствието му ме озадачи. На идване не го бях забелязал.

Имаше здрава дървена палка и уоки-токи. Отново онзи вид и дух на вашингтонските училища, който до болка познавах. Пазачи, детектори за метал, стоманени мрежи върху всеки прозорец. Нищо чудно, че хората в околността ненавиждаха и се бояха от всички институции, дори от собствените си училища.

— Приятна вечер, сър — пожела ми училищният гард с възможно най-приятна усмивка. — Ще си тръгвате ли скоро, госпожо Джонсън?

— Съвсем скоро — отвърна тя. — Можеш да си отиваш, ако искаш, Лайънъл. Нося си шмайзера.

Лайънъл се засмя на шегата й. Тя имаше много добра постановка на тялото и добър ритъм. Убеден съм, че би могла да свърши хубава работа в прав стоеж, стига да искаше.

— Приятна вечер, госпожо Джонсън — казах аз. Не се сдържах и добавих: — Бъдете предпазлива, поне докато приключим с този случай.

— Кристин — поправи ме тя. — И ще внимавам. Обещавам. Благодаря, че се отбихте.

Кристин! Исусе! Името й бе същото като онова, което й бях измислил. Явно го бях чул по-рано — от Деймън или от Нана, но изглеждаше доста странно.

Същата вечер, когато се прибрах у дома, мислите ми вече бяха обсебени не само от убийствата на двете деца, от Джак и Джил, но и от директорката на училището. Тя бе интелигентна, забавна и едновременно с това хубава. Беше в състояние сама да се грижи за себе си, дори да борави с пистолет.

Госпожа Джонсън.

Кристин.

Шуп. Шуп. Шуп. Шуп.