Джеймс Патерсън
Джак и Джил (83)

80.

След като проследи с поглед как Кевин Хокинс изчезна по Парк авеню, Сам Харисън напусна изпълнения с хора район около „Уолдорф“. Ню Йорк вече бе настръхнал заради Джак и Джил, също както и Вашингтон. Това беше хубаво. Щеше да облекчи нещата.

Сега му предстоеше една работа. Трябваше да я свърши, независимо от риска. За него това бе най-важното.

На ъгъла на Лексингтън авеню и Четиридесет и седма улица той спря до една телефонна кабина. За учудване апаратът работеше. Може би единствен в целия център.

Докато набираше номера, наблюдаваше как една уличница в крещящо облекло предлагаше стоката си насред Лексингтън. Наблизо един гей на средна възраст сваляше русо момче, което явно нямаше и седемнайсет. Той тъгуваше за някогашния Ню Йорк, за Америка от едно време, за истинските мъже.

Имаше важна и неотложна работа в Ню Йорк. Играта на Джак и Джил наближаваше своята кулминация. Той беше убеден, че истината за всичко това ще бъде погребана заедно с него. Така и трябваше да бъде.

Истината винаги е била твърде опасна, за да става достояние на обществото. Истината обикновено не правеше хората свободни, а само по-безумни. Повечето не бяха в състояние да я понесат.

Най-накрая той се свърза с номера в Мериленд. Имаше известен риск в телефонното обаждане, много малък, наистина, но трябваше да го поеме. Трябваше да го направи заради собствената си психическа стабилност.

По телефона прозвуча глас на малко момиче. Той незабавно почувства невероятно облекчение и освен това радост, която не бе изпитвал от дни. Момиченцето прозвуча сякаш бе до него в Ню Йорк.

— Саманта е на телефона. Какво обичате? — изрече тя. Беше я научил какво да казва, когато вдига слушалката.

Здраво стисна очи и цялата потискаща безвкусица на Ню Йорк, всичко, което му предстоеше да направи, внезапно изчезна. Дори Джак и Джил изчезнаха от мислите му за един безкрайно кратък миг. Той бе в безопасна зона. Беше си у дома.

Само малкото му момиченце означаваше нещо за него. Единственото, което осмисляше съществуването му. Беше й позволил да остане до късно, за да изчака обаждането му.

Докато притискаше слушалката до бузата си, той не беше Джак. Не беше Сам Харисън.

— Тати е на телефона — каза той на най-малкото си дете. — Здравей, обич моя. Много ми е мъчно за теб. Как си? Къде е мама? Скоро ще си бъда у дома. Липсвам ли ви? Вие на мен ужасно.

Трябваше да престане с това, помисли си той, докато разговаряше с дъщеря си и после със съпругата си. Джак и Джил трябваше да успеят. Той бе длъжен да промени историята. Не можеше да се върне вкъщи в чувал. Опозорен. Като най-противния американски предател след Бенедикт Арнълд^[1].

Не, чувалът бе за трупа на президента Томас Бърнс. Той заслужаваше да умре. Както и всички останали. Те всички бяха предатели по свой начин. Но скоро, много скоро всичко щеше да приключи.