Джеймс Патерсън
Джак и Джил (40)

37.

— Е, успя ли вече да се срещнеш с кралската двойка? — попита ме Нана, когато влязох в кухнята й около четири следобед.

Готвеше нещо в голяма сива тенджера, което ухаеше като истинска амброзия. Супа от бял фасул, една от любимите ми. Котката Роузи обикаляше шкафовете с доволно мъркане. Роузи в кухнята.

Докато готвеше, Нана решаваше кръстословицата в „Уошингтън Поуст“. Забелязах и една от книгите й с най-различни игрословици. Както и „Нито камък необърнат — биография на Маги Кун“. Сложна личност бе моята баба.

— Да съм се срещнал с какво? — Направих се, че не разбирам кристално ясния й въпрос. Беше отдавнашна наша игра, която щяхме да продължаваме вероятно докато смъртта ни разделеше, някак, някой ден, по един или друг начин.

— С кого, д-р Крос. С президента и с госпожа президентшата, разбира се. Ония заможни белокожи хорица, дето живеят в Белия дом и гледат отвисоко на всички нас останалите. Том и Сали, горе в онзи Камелот^[1] на деветдесетте.

Усмихнах се на обичайното й ведро и на моменти доста хапливо чувство за хумор. Надзърнах в хладилника.

— Отдавна не съм се прибирал вкъщи по това време. Ще си направя сандвич от тези гърди. Месото ми се вижда сочно и крехко. Или видът лъже?

— Естествено, но точно това парче наистина е сочно и крехко. Можеш да го скълцаш с лъжица. Изглежда, ония там в Белия дом имат доста кратък работен ден, като се знае какво трябва да свършат. Подозирах го. Но до този момент не бях в състояние да го докажа. И така, с кого се срещна?

Отказах се да се съпротивлявам. И бездруго щях да й кажа поне това.

— Тази сутрин се срещнах и разговарях с президента.

— Срещнал си се с Том?

Нана се престори, че посреща удар в стил Джордж Форман, боксьорът от тежка категория. Залитна и отстъпи крачка назад от плота. Дори пусна едва стаена усмивка.

— Добре де, за Бога, разкажи ми всичко за Том! И за Сали. Носи ли черна шапчица през деня, когато е в Белия дом?

— Мисля, че това беше за Жаклин Кенеди. Всъщност президентът Бърнс ми хареса — рекох аз, докато се трудех над солиден сандвич с пушени гърди върху пресен ръжен хляб, гарниран с лист маруля, парченца домати, малко майонеза, много пипер и щипка сол.

— Че как. Ти харесваш всички, докато не убият някого — заяви Нана и се захвана да реже още домат. — Сега, след като вече си се срещнал лично с господин президента, можеш да се върнеш към случая с училището. Това е много важно за хората в тази къща. Сивата къща. Никой цветнокож вече не се вълнува особено от президента и неговите проблеми. Много им трябва.

— Това факт ли е, госпожа Фаракан? — попитах аз, захапвайки сандвича си. Вкусно, според обещанието. Реже се с лъжица, топи се в устата.

— Ще стане, ако все още не е. Във всеки случай не е далеч от истината. Честно казано, положението е плачевно, ама нали живеем в окаяна държава. Не си ли съгласен? Длъжен си.

— Някога да си чувала, че с възрастта хората улягат? — попитах. — Между другото месото е страхотно.

— А ти някога да си чувал, че с годините трябва да стават не по-стари, а по-добри? Да си чувал, че е нужна грижа към ближния? Да си чувал, че в нашия квартал убиват малки, сладки цветнокожи дечица и никой не прави необходимото, за да спре този ужас? Разбира се, че гърдите са чудесни. Нали разбираш, аз наистина ставам по-добра.

Бръкнах в джоба на панталона си и извадих иглата и шнолата, които ми бе дал президентът.

— Той знаеше, че имам две деца. Даде ми тези неща за тях, за спомен. — Подадох ги на Нана. Тя ги пое и за първи път в живота си остана безмълвна.

— Кажи им, че са от Том, че той е добър човек и се опитва да направи каквото е нужно.

Бях изял наполовина натъпкания си сандвич. Другата половина задържах и тръгнах да излизам от кухнята. В случай че жегата станеше непоносима и от сорта.

— Благодаря за вкусния сандвич и за съвета. В същата последователност.

— Къде отиваш? — извика Нана след мен. Пак бе почнала да се навива. — Говорехме по важен въпрос. Геноцид към цветнокожите тук във Вашингтон, в самата столица на държавата ни. Те не се интересуват какво става в тези квартали, Алекс. Те са си тях и са бели, а ти сътрудничиш на врага.

— Всъщност излизам, за да посветя няколко часа на случая по убийството в „Соджърнър“ — извиках в отговор и продължих към входната врата, блажен, че успях да се измъкна от тирадата. Вече не виждах мама Нана, но продължавах да чувам гласа й, който се носеше зад мен като вик на дух, вещаещ смърт в дома или може би като грак на полски гарван.

— Алекс, няма ли да се вразумиш най-после! — възкликна тя високо и пронизително. — Все пак има някаква надежда. Има. О, благодаря ти, черни Господи на небето!

Старата драка все още беше в състояние да ме ядоса и аз я обичах за това. Просто понякога не можех да слушам как досадно нарежда.

На излизане от алеята натиснах клаксона на старото си порше. Това е нашият сигнал, че всичко помежду ни е наред. От вътрешността на къщата чух Нана да вика:

— И на теб бибип!