Лев Толстой
Ана Каренина (97)

XVIII

На Левин му беше непоносимо скучно тая вечер с дамите; както никога по-рано него го вълнуваше мисълта, че недоволството от стопанството, което той изпитваше сега, не е негово изключително състояние, а едно общо условие, в което се намират работите в Русия, и че създаването на някакво такова отношение към работниците, при което те да работят както у оня селянин, у когото се бе отбил по пътя, не е мечта, а задача, която трябва да се разреши. И струваше му се, че тая задача може да се разреши и той трябва да се опита да направи това.

След като се сбогува с дамите и обеща да остане и утре целия ден, за да отидат заедно на коне да разгледат интересната пещера в държавната гора, преди да си легне, Левин се отби в кабинета на домакина, за да вземе книгите по работническия въпрос, които Свияжски бе му предложил. Кабинетът на Свияжски беше една грамадна стая с етажерки с книги покрай стените и с две маси — едната масивна, писмена, в средата на стаята, и другата кръгла, отрупана около лампата във форма на звезда с последните броеве вестници и списания на различни езици. До писмената маса имаше кантонерка с обозначени със златни етикети чекмеджета, които съдържаха всевъзможни работи.

Свияжски извади книгите и седна в люлеещия се стол.

— Какво гледате там? — попита той Левин, който бе се спрял пред кръглата маса и разглеждаше списанията.

— Ах, да, там има много интересна статия — каза Свияжски за списанието, което Левин държеше в ръце. — Оказва се — прибави той с весело оживление, — че главният виновник за разделянето на Полша съвсем не е бил Фридрих. Оказва се…

И със свойствената му яснота той разправи накъсо тия нови, много важни и интересни открития. Въпреки че сега мисълта за стопанството най-много занимаваше Левин, той слушаше домакина и се питаше: „Какво има в неговата глава? И защо, защо се интересува от разделянето на Полша?“ Когато Свияжски свърши, Левин неволно попита: „Е, та какво от това?“ Но не получи отговор. Интересното беше само това, че „се оказвало“. Но Свияжски не обясни и не сметна за необходимо да обясни защо това нещо го интересува.

— Да, но мене ме заинтересува много сърдитият помешчик — с въздишка каза Левин. — Той е умен и каза много истини.

— Я оставете! Закоравял прикрит крепостник, каквито са всички! — каза Свияжски.

— На които вие сте представител…

— Да, само че ги представлявам от друга страна — засмян каза Свияжски.

— Мене ме занимава много ето какво — каза Левин. — Той е прав, че нашата работа, сиреч рационалното стопанство, не върви и че върви само лихварското стопанство, като у тоя кротичкия помешчик, или най-скромното стопанство. Кой е виновен за това?

— Разбира се, самите ние. И после, не е истина, че не върви. Стопанството на Василчиков е добре.

— Той има завод…

— Но аз все пак не зная какво ви учудва. Народът е на такова ниско стъпало на материално и нравствено развитие, че очевидно трябва да противодействува на всичко, което му е чуждо. В Европа рационалното стопанство върви, защото народът е образован; значи, и у нас народът трябва да се образова — и толкоз.

— Но как да се образова народът?

— За да се образова народът, трябват три неща: училища, училища и училища.

— Но вие сам казахте, че народът е на ниско стъпало на материално развитие. Какво ще му помогнат училищата?

— Знаете ли, ние ми напомняте един анекдот за съветите, които давали на болен: „Опитайте очистително.“ — „Даваха ми: по-лошо.“ — „Опитайте пиявици.“ — „Опитвах: по-лошо.“ — „Е, тогава молете се само на Бога.“ — „Опитвах: по-лошо.“ Така и пие с вас. Аз казвам: политическа икономия, вие казвате — по-лошо. Казвам: социализъм — по-лошо. Образование — по-лошо.

— Но какво ще му помогнат училищата?

— Ще му създадат нови потребности.

— Виж, това нещо никога не съм разбирал — разпалено възрази Левин. — По какъв начин училищата ще помогнат на народа да подобри материалното си състояние? Казвате, че училищата и образованието ще му създадат нови потребности. Толкоз по-зле, защото той не ще бъде в състояние да ги задоволи. А по какъв начин знанието да пише и чете и катехизиса ще му помогнат да подобри материалното си състояние — никога не съм могъл да разбера. Оня ден вечерта срещнах една жена с кърмаче и я попитах къде отива. „Ходих — казва — при една бабичка, детето ми урочасаха и постоянно плаче, та го занесох да го полекува.“ Попитах я как лекува уроките тая бабичка. „Слага детенцето при кокошките в кокошарника и му бае нещо.“

— Е, видяхте ли! За да не носи детето си да й го лекуват в кокошарника, трябва… — весело усмихнат каза Свияжски.

— О, не! — сърдито каза Левин. — Това лечение според мене напомня лекуването на народа с училища. Народът е беден и необразован — това нещо ние виждаме така сигурно, както селянката вижда уроките, защото детето плаче. Но защо срещу това зло — бедността и необразоваността — ще помогнат училищата, е също така необяснимо, както е необяснимо защо срещу постоянното плачене ще помогнат кокошките в кокошарника. На народа трябва да се помогне с това, от което е беден.

— Е, в това поне сте съгласен със Спенсер, когото не обичате много; той също казва, че образованието може да бъде последица от едно по-голямо благосъстояние и удобство в живота, последица от честото миене, както казва той, но не от умението да четеш и смяташ…

— Така ли, много ми е приятно или, обратното, много ми е неприятно, че мисля еднакво със Спенсер; само че аз отдавна зная това. Училищата няма да помогнат, а ще помогне една такава икономическа уредба, при която народът ще бъде по-богат, ще има повече свободно време — и тогава ще има и училища.

— Но в цяла Европа днес училищата са задължителни.

— А вие самият съгласен ли сте със Спенсер? — попита Левин.

Но в очите на Свияжски се появи израз на уплаха и той каза, като се усмихна:

— Ех, тия чудни уроки! Нима с ушите си чухте?

Левин видя, че няма да може да улови връзката между живота и мислите на тоя човек. Както изглежда, за него беше все едно докъде ще го доведе разсъждението му; той имаше нужда само от процеса на разсъждаването. И неприятно му ставаше, когато процесът на разсъждаването го отвеждаше до задънена уличка. Само това той не обичаше и го отбягваше, като обръщаше разговора за нещо приятно-весело.

Всички впечатления от тоя ден, като се започне с впечатлението от селянина, при когото бе се отбил по пътя, което служеше сякаш като основа за всички днешни впечатления и мисли, силно развълнуваха Левин. Тоя мил Свияжски, който разполагаше с мисли само за обществена употреба и очевидно имаше и други някакви, тайни за Левин принципи за живота и който заедно с тълпата, чието име е легион, ръководеше общественото мнение с помощта на чужди нему мисли; тоя озлобен помешчик, напълно прав в разсъжденията си, постигнати с големи усилия в живота, но неправ в озлоблението си към цялата класа, и то към най-добрата класа в Русия; собственоличното недоволство от собствената му дейност и смътната надежда да намери изход от всичко това — всичко се сливаше в едно чувство на вътрешна тревога и очакване на скорошно разрешение.

Когато остана сам в определената му стая, легнал на пружиненото легло, което при всяко помръдване неочаквано подхвърляше ръцете и краката му, Левин дълго не можа да заспи. Нито един от разговорите със Свияжски, макар че той бе казал много умни работи, не интересуваше Левин; но доводите на помешчика изискваха обсъждане. Левин неволно си спомни всичките му думи и поправяше мислено онова, което бе му отговорил.

„Да, трябваше да му кажа: вие казвате, че нашето стопанство не върви, защото селянинът мрази всички усъвършенствувания и че те трябва да се въвеждат с помощта на властта; вие щяхте да бъдете прав, ако стопанството не вървеше никак без тия усъвършенствувания; ала то върви, и то само там, дето работникът действува съгласно навиците си, както у стареца, при когото се отбих по пътя. Вашето и нашето общо недоволство от стопанството показва, че вината е или у нас, или у работниците. Ние отдавна я караме посвоему, по европейски, без да се питаме за качествата на работната сила. Нека да опитаме да признаем работната сила не като идеална работническа сила, а като руски селянин с неговите инстинкти и да започнем да уреждаме стопанството съобразно с това. Представете си — трябваше да му кажа аз, — че вашето стопанство се реди като у стареца, че сте намерили средство да заинтересувате работниците за успеха на работата и сте постигнали оная средна точка в усъвършенствуванията, която те признават — и без да изтощавате почвата, получите двойно или тройно в сравнение с по-рано. Разделете го наполовина и дайте половината на работната сила; разликата, която ще ви остане, ще бъде повече и на работната сила ще се падне повече. А за да се направи това, трябва да се понижи равнището на стопанството и да се заинтересуват работниците от успеха му. Как да се направи това — то е въпрос на подробности, но няма съмнение, че може да стане.“

Тая мисъл причини силно вълнение на Левин. Той не спа половината нощ, като обмисляше подробностите за прилагане мисълта на дело. Не смяташе да си замине на другия ден, но сега реши, че ще тръгне рано сутринта. Освен това тая балдъза с деколтираната рокля будеше у него чувство, подобно на срам и разкаяние за някаква лоша постъпка. И главно — трябваше да си замине без отлагане: искаше да успее да предложи на селяните новия си проект преди есенните посеви, за да засеят вече при новите условия. Той реши да преобразува цялото си предишно стопанство.