Лев Толстой
Ана Каренина (148)

V

Поздравленията привършваха. Тия, които си отиваха, се срещаха и разговаряха за последните новини, за новополучени награди и преместване на важни чиновници.

— Да можеше на графиня Мария Борисовна да дадат военното министерство, а началник-щаб да станеше княгиня Ватковска — каза едно побеляло старче в обшит със злато мундир, като се обръщаше към високата хубавица фрейлина, която го разпитваше за преместванията.

— А пък аз да станех адютант — усмихната отвърна фрейлината.

— Вие имате вече назначение. Вие сте по духовното ведомство. И помощник ще ви бъде Каренин.

— Здравейте, княже! — каза старчето, като стискаше ръка на приближилия се княз.

— Какво казвате за Каренин? — запита князът.

— Той и Путятов получили орден „Александър Невски“.

— Аз мислех, че той има вече такъв.

— Не. Погледнете го — каза старчето, като сочеше с обшитата си шапка Каренин, който в придворен мундир с нова червена лента през рамо се бе спрял при вратата на залата с един от влиятелните членове на Държавния съвет. — Щастлив и доволен като меден грош — прибави той, като се поспря да стисне ръка на един атлетически сложен хубавец камерхер.

— Не, остарял е вече — каза камерхерът.

— От грижи. Сега той пише все проекти. Няма да остави сега нещастния, докато не му изложи всичко по пунктове.

— Как остарял? Il fait des passions.^[1] Мисля, че графиня Лидия Ивановна го ревнува сега от жена му.

— Е, та? Моля ви се, не говорете лошо за графиня Лидия Ивановна.

— Но нима е лошо, че е влюбена в Каренин?

— Ами истина ли е, че Каренина е тука?

— Сиреч не тук, в двореца, а в Петербург. Вчера ги срещнах на Морска bras dessous, bras dessous^[2] c Алексей Вронски.

— C’est un homme qui n’a pas…^[3] — започна камерхерът, но се спря, за да стори път, и се поклони на минаващата особа от царското семейство.

Така неспирно приказваха за Алексей Александрович, като го осъждаха и му се присмиваха, а в това време, пресякъл пътя на срещнатия от него член на Държавния съвет и без да прекъсва нито за миг изложението си, за да не го изтърве, той му излагаше пункт по пункт финансовия си проект.

Почти в едно и също време, когато жена му го напусна, с Алексей Александрович се бе случило и най-горчивото за един чиновник събитие — прекрати се неговото авансиране в службата. Това прекратяване стана и всички ясно го виждаха, но самият Алексей Александрович не съзнаваше още, че кариерата му е свършена. Дали сблъскването му със Стремов, нещастието с жена му или просто това, че той бе стигнал вече предела, който му бе предназначен, по тая година за всички стана очевидно, че служебното му поприще е свършено. Той още заемаше важна служба, беше член на много комисии и комитети; по беше човек, който се е изтъркал напълно и от когото не очакват вече нищо. Каквото и да говореше, каквото и да предлагаше, слушаха го така, сякаш онова, което предлага, е отдавна вече известно и е тъкмо такова, каквото не е потребно.

По Алексей Александрович не чувствуваше това, а, напротив, понеже бе отстранен от пряко участие в правителствената дейност, сега по-ясно от преди виждаше недостатъците и грешките в дейността на другите и смяташе за свой дълг да посочва средства за поправянето им. Наскоро след раздялата с жена си той започна да пише първото си изложение за новия съд, едно от безбройната редица никому ненужни изложения по всички отрасли на управлението, които му бе съдено да напише.

Алексей Александрович не само не забелязвате безнадеждното си положение в служебния свят и не само не се огорчаваше от това, но повече от когато и да било бе доволен от дейността си.

„Жененият се грижи за светското, как да угоди на жена си, а нежененият се грижи за Божието, как да угоди на Бога“ — казва апостол Павел и Алексей Александрович, който сега се ръководеше във всичките си работи от писанието, често си спомняше тоя текст. Струваше му се, че откак бе останал без жена, с тия си проекти той служеше на Господа много повече, отколкото по-рано.

Очевидното нетърпение на члена на съвета, който искаше да се махне от него, не смущаваше Алексей Александрович; той прекрати изложението си само когато членът, възползувай от минаването на едно лице от царското семейство, се изплъзна от него.

Останал сам, Алексей Александрович наведе глава, събирайки мислите си, а след това разсеяно се озърна и тръгна към вратата, дето се надяваше да срещне графиня Лидия Ивановна.

„И какви са пък силни и здрави физически — помисли Алексей Александрович, като гледаше здравеняка камерхер с разчесани напарфюмирани бакенбарди и червения врат на стегнатия в мундир княз, край когото трябваше да мине. — Справедливо е казано, че всичко в света е зло“ — помисли той, като погледна изпод вежди още веднъж прасците на камерхера.

Като крачеше бавно, Алексей Александрович с обикновения си изглед на умора и достойнство се поклони на тия господа, които приказваха за него, и загледан към вратата, търсеше с очи графиня Лидия Ивановна.

— А! Алексей Александрович! — каза старчето със злобно блеснали очи в същото време, когато Каренин се изравни с него, и наведе глава със студен жест. — Аз не съм ви поздравил още — каза той, като сочеше новополучената му лента.

— Благодаря ви — отвърна Алексей Александрович. — Какъв прекрасен ден е днес — прибави той, подчертавайки особено по навик думата „прекрасен“.

Той знаеше, че те му се присмиват, но и не очакваше от тях нищо друго освен враждебност; бе свикнал вече с това.

Като видя щръкналите от корсета жълти рамене на графиня Лидия Ивановна, която се появи на вратата, и нейните зовящи прекрасни замислени очи, Алексей Александрович се усмихна, като показа неувяхващите си бели зъби, и се приближи до нея.

Тоалетът на Лидия Ивановна й струваше голям труд, както и всичките й тоалети в последно време. Целта на тоалета й сега беше съвсем противоположна на оная, която тя преследваше преди тридесет години. Тогава й се искаше да се натруфи с нещо и колкото повече, толкова по-добре. Сега, наопаки, тя винаги беше натруфена така несъответно на годините и фигурата си, че се грижеше поне да няма такава ужасна противоположност между тия украшения и нейната външност. И по отношение на Алексей Александрович тя постигаше това и му изглеждаше привлекателна. За него тя беше единственият остров не само на добро разположение към него, но и на любов сред това море от враждебност и ирония, което го заобикаляше.

Като минаваше през строя от иронични погледи, той естествено се насочваше към влюбения й поглед, както растението към светлината.

— Поздравявам ви — каза му тя, като сочеше с очи лентата.

Сдържайки доволната си усмивка, той сви рамене и затвори очи, сякаш искаше да каже, че това не може да го радва. Графиня Лидия Ивановна много добре знаеше, че това е една от главните му радости, макар че той никога не го признаваше.

— Как е нашият ангел? — каза графиня Лидия Ивановна, подразбирайки Серьожа.

— Не мога да кажа, че съм напълно доволен от него — каза Алексей Александрович, като вдигна вежди и разтвори очи. — И Ситников не е доволен от него. (Ситников беше педагогът, който бе натоварен със светското възпитание на Серьожа.) Както ви бях казал, той проявява някакво равнодушие към ония най-главни въпроси, които трябва да засягат душата на всеки човек и на всяко дете — започна да излага мислите си Алексей Александрович по единствения въпрос, който го интересуваше извън службата — възпитанието на сина му.

Когато, с помощта на Лидия Ивановна, се върна отново към живот и дейност, Алексей Александрович почувствува като свой дълг да се заеме с възпитанието на сина, останал на негови ръце. Понеже по-рано никога не бе се занимавал с въпросите на възпитанието, Алексей Александрович посвети известно време на теоретично изучавана на предмета. И след като прочете няколко книги по антропология, педагогика и дидактика, той си състави план за възпитание, покани най-добрия петербургски педагог за ръководител и пристъпи към работа. И тая работа го занимаваше постоянно.

— Да, но сърцето? Аз виждам в него сърцето на баща му, а с такова сърце детето не може да бъде лошо — с възторг каза графиня Лидия Ивановна.

— Да, може би… Що се отнася до мене, аз изпълнявам дълга си. Това е всичко, което мога да направя.

— Ще дойдете у дома — каза графиня Лидия Ивановна, като помълча, — трябва да си поприказваме върху една тъжна за вас работа. Бих дала всичко, за да ви отърва от някои спомени, но другите не мислят така. Получих писмо от нея. Тя е тук, в Петербург.

При споменаването на жена му Алексей Александрович трепна, но веднага върху лицето му се появи оная мъртва неподвижност, която изразяваше пълна безпомощност в тая работа.

— Аз очаквах това — рече той.

Графиня Лидия Ивановна го погледна възторжено и на очите й се появиха сълзи на възхищение пред величието на душата му.