Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

XIII

 

Раната на Вронски беше опасна, макар че куршумът не бе засегнал сърцето. И няколко дни той се намираше между живота и смъртта. Когато за пръв път бе в състояние да говори, в стаята му беше само Варя, жената на брат му.

— Варя! — каза той, като я погледна строго. — Аз се застрелях, без да искам. Моля ти се никога не говори за това и така кажи на всички. Че иначе това е много глупаво.

Варя не му отговори, наведе се над него и с радостна усмивка го погледна в лицето. Очите му бяха светли, не трескави, но изразът им беше строг.

— Е, слава Богу! — каза тя. — Не те ли боли?

— Малко, ей тук. — Той посочи гърдите си.

— Но дай да те превържа.

Мълчаливо стиснал широките си скули, той я гледаше, докато тя го превързваше. Когато тя свърши, той каза:

— Аз съм в пълно съзнание; моля ти се, погрижи се да не разправят, че съм се застрелял нарочно.

— Никой не разправя такова нещо. Надявам се само, че вече няма да стреляш, без да искаш — с въпросителна усмивка каза тя.

— Сигурно не, а по-добре би било…

И той мрачно се усмихна.

Въпреки тия думи и усмивката, които така изплашиха Варя, когато мина възпалението и започна да се поправя, той почувствува, че се е освободил отчасти от мъката си. С тая постъпка сякаш бе измил срама и унижението, които изпитваше по-рано. Сега можеше да мисли спокойно за Алексей Александрович. Той признаваше цялото му великодушие и не се чувствуваше вече унижен. А освен това пак попадна в старите релси на живота. Виждаше, че може да гледа хората в очите, без да се срамува, и можеше да живее, като се ръководи от своите навици. Единственото, което не можеше да изскубне от сърцето си, въпреки че не преставаше да се бори с това чувство, беше отчайващото съжаление, че бе я загубил завинаги. Той бе решил твърдо в сърцето си, че сега, след като бе изкупил вината си пред мъжа, трябва да се откаже от нея и да не се изпречва никога занапред между нея с нейното разкаяние и мъжа й; но не можеше да изскубне от сърцето си съжалението, че е изгубил любовта й, не можеше да заличи в паметта си ония щастливи минути, които бе прекарал с нея, които така малко цепеше тогава и които сега го преследваха с цялата си прелест.

Серпуховски му измисли назначение в Ташкент и Вронски се съгласи на това предложение без ни най-малко колебание. Но колкото повече наближаваше времето да отпътува, толкова по-тежка ставаше за него тая жертва, която правеше, защото се смяташе длъжен.

Раната му бе заздравяла и той излизаше вече и се приготвяше да отпътува за Ташкент.

„Да я видя веднъж, а след това да се заровя, да умра“ — мислеше той и когато правеше прощалните си визити, изказа тая мисъл пред Бетси. С тая му поръка Бетси бе ходила у Ана и бе донесла отрицателен отговор.

„Толкоз по-добре — помисли Вронски, когато получи това известие. — Това е една слабост, която би погубила последните ми сили.“

Сутринта на другия ден самата Бетси дойде у дома му и му съобщи, че получила чрез Облонски положително известие, че Алексей Александрович й дава развод и затова може да я види.

Без да се погрижи дори да изпрати Бетси, забравил всичките си решения, без да пита кога може, де е мъжът й, Вронски веднага отиде у Каренини. Изтича по стълбата, без да вижда никого и нищо, и с бързи крачки, като едва се въздържаше да не тича, влезе в стаята й. И без да мисли и без да забележи дали в стаята има някого, или не, прегърна я и започна да покрива с целувки лицето, ръцете и шията й.

Ана бе се готвила за тая среща, бе мислила какво ще му каже, но не успя да му каже нищо: неговата страст обзе и нея. Искаше да го укроти, да укроти и себе си, но бе вече късно. Неговото чувство обхвана и нея. Устните й трепереха така, че дълго време не можа да каже нищо.

— Да, ти ме завладя и аз съм твоя — най-после рече тя, като притисна ръката му на гърдите си.

— Така трябваше и да бъде! — каза той. — Докато сме живи, така ще бъде. Сега аз зная това.

— Това е истина — каза тя, като пребледняваше все повече и повече и прегръщаше главата му. — Все пак в това има нещо ужасно след всичко, което стана.

— Всичко ще мине, всичко ще мине, ние ще бъдем така щастливи! Ако любовта ни можеше да бъде по-силна, силата й би била в това, че в нея има нещо ужасно — каза той, като вдигна глава, усмихна се и откри здравите си зъби.

И тя не можеше да не отвърне с усмивка — не на думите, а на влюбените му очи. Улови ръката му и галеше с нея изстиналите бузи и остриганата си коса.

— Не мога да те позная с тия къси коси. Толкова си разхубавяла. Същинско момиче. Но колко си бледа!

— Да, много съм отслабнала — усмихната каза тя. И устните й отново затрепериха.

— Ще заминем за Италия, ще се поправиш — каза той.

— Нима е възможно да бъдем като мъж и жена, сами, едно семейство с тебе? — каза тя, като се взираше отблизо в очите му.

— Аз съм се учудвал само как е могло някога това да бъде иначе.

— Стива казва, че той бил съгласен на всичко, но аз не мога да приема неговото великодушие — каза тя, като гледаше замислено встрани от лицето на Вронски. — Аз не искам развод, сега всичко ми е все едно. Не зная само какво ще реши за Серьожа.

Той не можеше просто да разбере как в тоя миг на срещата тя може да мисли и говори за сина си, за развода. Нима всичко това не е все едно?

— Не говори за това, не мисли — каза той, като обръщаше ръката й в своята и се мъчеше да привлече вниманието й; но тя все не го поглеждаше.

— Ах, защо не умрях, щеше да бъде по-добре! — каза тя и сълзи без плач потекоха по двете й бузи; но тя се мъчеше да се усмихва, за да не го огорчи.

Да се откаже от съблазнителното и опасно назначение в Ташкент, според по-раншните понятия на Вронски би било позорно и невъзможно. Но сега, без да се замисли нито за миг, той се отказа и понеже забеляза, че някои високопоставени лица не одобриха постъпката му, веднага подаде оставка.

След един месец Алексей Александрович остава сам със сина си в къщи, а Ана, която не получи и решително се отказа от развод, замина заедно с Вронски за чужбина.