Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

XXIV

„Да, у мене има нещо противно, отблъскващо — мислеше Левин, след като си излезе от Шчербацки и се запъти пешком за брата си. — И не съм дотрябвал на другите хора. Казват, че това било гордост. Не, у мене няма и гордост. Ако имаше гордост, не бих се поставил в такова положение.“ И той си представяше Вронски, щастлив, добър, умен и спокоен, който сигурно никога не се е озовавал в такова ужасно положение, в каквото беше той тая вечер. „Да, тя трябваше да предпочете него. Така трябва и аз няма кому и защо да се оплаквам. Сам съм си виновен. Какво право имах да мисля, че тя ще поиска да свърже живота си с моя? Кой съм аз? И що съм? Нищожен, никому и за нищо ненужен човек.“ И той си спомни за брат си Николай и с радост се спря на тоя спомен. „Нима той не е прав, че всичко в света е лошо и гадно? И ние едва ли съдим и сме съдили справедливо за брата Николай. Разбира се, от гледището на Прокофий, който го е видял пиян и със скъсан кожух, той е изгубен човек; но аз го познавам другояче. Аз познавам душата му и зная, че ние си приличаме. Но вместо да отида да го намеря, аз отидох да обядвам и след това поех насам.“ Левин се приближи до един фенер, прочете адреса на брат си, който носеше в портфейла, и извика файтон. По целия дълъг път до брат си Левин живо си припомняше всички познати нему събития от живота на брата Николай. Спомни си, че в университета и една година след университета, въпреки подигравките на другарите си, брат му живееше като монах, строго изпълняваше всички религиозни обреди, служби, пости и отбягваше всякакви удоволствия, особено жените; и след това той изведнъж се промени, сдружи се с най-долни хора и се отдаде на разгулен живот. Спомни си след това за историята с момченцето, което той бе взел от село да го възпитава и при един пристъп на злоба така го наби, че го дадоха под съд за причиняване на телесна повреда. Спомни си и историята с оня нечестен картоиграч, който бе обрал парите му и комуто той подписа полица, но го даде под съд, като доказваше, че оня го е измамил. (Това бяха ония пари, които заплати Сергей Иванич.) После си спомни как той бе нощувал една нощ в участъка в буйство. Спомни си за заведения от него срамен процес срещу брат му Сергей Иванич, задето уж не му изплатил частта от майчиното му наследство; и последното му дело, когато бе заминал да служи в Западния край и там бе даден под съд за побой, нанесен на кмета… Всичко това беше ужасно гадно, но на Левин то не се виждаше толкова отвратително, както сигурно се виждаше на ония, които не познаваха Николай Левин, не знаеха целия му живот, не познаваха сърцето му.

Левин помнеше, че по онова време, когато Николай бе в периода на набожността, постите, монасите и черковните служби, когато диреше в религията помощ, юзда за страстната си натура, не само че никой не го подкрепи, но всички, дори и той, му се присмиваха. Дразнеха го, наричаха го Ной, калугер; а когато се провали, никой не му помогна, а всички с ужас и погнуса се отвърнаха от него.

Левин чувствуваше, че въпреки цялото безобразие на своя живот в душата си, дълбоко в душата си братът Николай не беше по-лош от ония хора, които го презираха. Той не бе виновен, че се бе родил с неукротим характер и с ограничен поради някакви причини ум. Но той винаги искаше да бъде добър. „Ще му изприкажа всичко, ще го накарам и той да изприкаже всичко и ще му покажа, че го обичам и затова го разбирам“ — реши в себе си Левин, когато в единадесет часа стигна до хотела, на посочения адрес.

— Дванадесета и тринадесета горе — отговори вратарят на Левиновия въпрос.

— В стаята си ли е?

— Трябва да е в стаята си.

Вратата на дванадесети номер беше полуотворена и оттам, в ивицата светлина, излизаше гъст дим от лош и слаб тютюн и се чуваше непознат на Левин глас; но Левин веднага разбра, че брат му е тук, чу неговото кашляне.

Когато той се спря до вратата, непознатият глас казваше:

— Всичко зависи от това, доколко разумно и съзнателно ще се поведе работата.

Константин Левин надникна през вратата и видя, че говори един младеж с грамадна рунтава коса, в дълга дреха, а една млада сипаничава жена, с вълнена рокля без ръкави и яка, седи на дивана. Брат му не се виждаше. Сърцето на Константин се сви от болка при мисълта сред какви чужди хора живее брат му. Никой не бе го чул и докато сваляше галошите си, Константин се вслушваше в думите на господина с дългата дреха. Той говореше за някакво предприятие.

— Е, дяволите да ги вземат тия привилегировани класи! — каза посред кашлица гласът на брат му. — Маша! Приготви ни да вечеряме и дай вино, ако е останало, ако ли не — прати да донесат.

Жената стана, излезе зад паравана и видя Константин.

— Николай Дмитрич, дошъл е един господин — каза тя.

— Кого търсите? — сърдито попита гласът на Николай Левин.

— Аз съм — отвърна Константин Левин и излезе на светлото.

— Кой аз? — още по-сърдито повтори гласът на Николай. Чуваше се как той стана бързо, като се препъна о̀ нещо, и Левин видя отпреде си толкова познатата и все пак поразителна със своята грубост и болезненост грамадна, мършава, прегърбена фигура на брат си, с големите му изплашени очи.

Той беше още по-слаб, отколкото преди три години, когато Константин Левин го бе видял за последен път. Облечен бе с къс сюртук. И ръцете, и широките кости изглеждаха още по-грамадни. Косата му бе станала по-рядка, същите прави мустаци висяха на устните му, същите очи странно и наивно гледаха влезлия.

— А, Костя! — изведнъж рече той, като; позна брат си, и очите му светнаха радостно. Но; в същия миг погледна младежа и направи толкова познатото на Константин конвулсивно движение с главата и шията, сякаш го стягаше връзката; и на измършавялото му лице се изписа съвсем друг израз: див, страдалчески и жесток.

— Аз писах и на вас, и на Сергей Иванич, че не ви познавам и не желая да ви познавам. Какво искаш, какво искате от мене?

Той съвсем не беше такъв, какъвто си го представяше Константин. Когато мислеше за него, Константин Левин бе забравил и най-тежкото и лошото в неговия характер, онова, което затрудняваше толкова много всяко общуване с него; и сега, когато видя лицето му и особено конвулсивното движение на главата, той си спомни всичко това.

— Не че ми трябваш за нещо — плахо отговори той. — Дошъл съм просто да те видя.

Тая плахост на брат му, както изглежда, смекчи Николай. Той сви устни.

— А, така ли? — каза той. — Е, влез, седни. Ще вечеряш ли? Маша, донеси три порции. Не, почакай. Знаеш ли кой е тоя? — обърна се той към брат си, като посочи господина в дългото палто. — Това е господин Крицки, мой приятел още от Киев, много забележителен човек. Него, разбира се, го преследва полицията, защото не е подлец.

И той изгледа по навик всички, които бяха в стаята. Като видя, че жената, която стоеше на вратата, се накани да излезе, той й извика: „Казах ти, почакай!“ И е онова неумение, с оная несвързаност в думите, които Константин познаваше така добре, той пак изгледа всички и започна да разправя на брат си историята на Крицки: как го изключили от университета, задето образувал дружество за подпомагане на бедни студенти и неделни училища, как след това постъпил учител в едно народно училище, как го изгонили и оттам и как след това го съдили за нещо.

— От Киевския университет ли сте? — обърна се Константин Левин към Крицки, за да прекъсне настъпилото неловко мълчание.

— Да, бях в Киевския — сърдито отговори Крицки и се начумери.

— А тая жена — прекъсна го Николай Левин, като посочи жената — е моя другарка в живота, Мария Николаевна. Взех я от публичния дом. — И като каза това, той направи конвулсивно движение с шията. — Но я обичам и уважавам и моля всички, които искат да сме добре — прибави той, като повиши глас и се намръщи, — да я обичат и уважават. Все едно, че е моя жена, все едно. И тъй, сега знаеш с кого имаш работа. И ако мислиш, че ще се унижиш, тогава на добър ти път.

И отново очите му въпросително изгледаха всички.

— Защо пък ще се унижа, не разбирам.

— Хайде, Маша, поръчай да ни донесат вечеря; три порции, ракия и вино… Не, почакай… Не, не трябва… Върви.