Лев Толстой
Ана Каренина (126)

I

В деня на сватбата, според обичая (за изпълняването на всички обичаи строго настояваха княгинята и Даря Александровна), Левин не видя годеницата си и обядва в хотела заедно със случайно събралите се при него трима ергени: Сергей Иванович, Катавасов, колега от университета, сега професор по естествените науки, когото Левин бе срещнал на улицата и домъкнал в хотела, и Чириков, шафера, московски мирови съдия, другар на Левин по лов на мечки. Обедът бе много весел. Сергей Иванович беше в най-добро настроение и се забавляваше с оригиналността на Катавасов. Катавасов, който чувствуваше, че ценят и разбират оригиналността му, парадираше с нея. Чириков весело и добродушно поддържаше всякакъв разговор.

— Ето на — казваше Катавасов, който по навик, придобит на катедрата, провличаше думите си, — колко способен момък беше нашият приятел Константин Дмитрич. Говоря за отсъствуващите, защото него го няма вече. Тогава, след като излезе от университета, и науката обичаше, и човешки интереси имаше, а сега едната половина от способностите му е насочена към това да мами себе си, а другата — да оправдава тая измама.

— Не съм виждал по-голям враг на женитбата от вас — каза Сергей Иванович.

— Не, не съм враг. Аз съм привърженик на разделението на труда. Хора, които не могат да правят нищо, трябва да правят деца, а другите — да помагат за просвещаването и щастието им. Така разбирам аз. Мнозина обичат да смесват тия два занаята, но аз не съм от тях.

— Колко щастлив ще бъда, когато науча, че сте се влюбили! — каза Левин. — Моля, поканете ме на сватбата си.

— Аз съм вече влюбен.

— Да, в сепията. Знаеш ли — обърна се Левин към брат си, — Михаил Семьонович пише съчинение за храненето и…

— Е, не обърквайте тия работи. Все едно е за какво пиша. Въпросът е там, че аз наистина обичам сепията.

— Но тя няма да ви попречи да обичате жена си.

— Тя няма да ми попречи, но жена ми ще попречи.

— Защо пък?

— Ще видите. Вие нали обичате стопанството и лова — ще видите.

— А днес идва Архип, разправя, че в Прудно имало много елени и две мечки — каза Чириков.

— Е, вие ще ги уловите без мене.

— Това е вярно — каза Сергей Иванович. — Но и занапред се прости с лова на мечки — жена ти няма да те пусне!

Левин се усмихна. Мисълта, че жена му няма да го пусне, му беше така приятна, че той беше готов да се откаже завинаги от удоволствието да вижда мечки.

— И все пак е жалко, че ще уловят без вас тия две мечки. Ами помните ли последния път в Хапилово? Чуден лов щеше да бъде — каза Чириков.

Левин не искаше да го разочарова, че някъде може да има нещо хубаво и без тоя лов и затова не каза нищо.

— Не току-така е заведен тоя обичай да се сбогуваме с ергенския живот — каза Сергей Иванович. — Колкото и да си щастлив, все пак ти е жал за свободата.

— Я си признайте, имате ли такова чувство, като у Гоголевия годеник, че да ви се иска да скочите през прозореца?

— Сигурно го има, но не иска да признае! — каза Катавасов и високо се засмя.

— Ето, прозорецът е отворен… Да вървим още сега в Твер! Има една мечка, може да отиде човек чак до бърлогата й. Наистина, я да тръгнем с влака в пет часа! А тук нека правят, каквото щат — усмихнат каза Чириков.

— Уверявам ви — каза с усмивка Левин, — не мога да намеря в душата си това чувство на съжаление за свободата!

— Но в душата ви сега е такъв хаос, че няма да намерите нищо — каза Катавасов. — Почакайте да се поопомните малко, тогава ще намерите.

— Не, щях да чувствувам поне мъничко, че въпреки моето чувство (пред него той не искаше да каже — любов)… и щастие все пак ми е жал, че губя свободата си… Наопаки, аз се радвам тъкмо на тая загуба на свободата.

— Лошо! Безнадежден субект! — каза Катавасов. — Добре, да пием за неговото излекуване или да му пожелаем само да се сбъдне поне една стотна от мечтите му. И това вече ще бъде такова щастие, каквото не е имало на земята!

Наскоро след обеда гостите си отидоха, за да успеят да се преоблекат за сватбата.

Когато остана сам и си спомни за разговора с тия ергени, Левин се запита още веднъж: има ли в душата му това чувство на съжаление за свободата, за което те говореха? При тоя въпрос той се усмихна. „Свобода ли? Защо пък свобода? Щастието е само в това: да обичаш и желаеш, да мислиш с нейните желания и мисли, сиреч никаква свобода — ето щастието!“

„Но дали зная нейните мисли, желания и чувства?“ — изведнъж му пошепна някакъв глас. Усмивката изчезна от лицето му и той се замисли. И изведнъж го обхвана странно чувство. Обзе го страх и съмнение, съмнение във всичко.

„Ами ако тя не ме обича? Ако се омъжва за мене само за да е омъжена? Ако сама не знае какво прави? — питаше се той. — Тя може да се опомни и едва след като се омъжи, ще разбере, че не ме обича и не е могла да ме обича.“ И започнаха да му минават странни, най-лоши мисли за нея. Ревнуваше я от Вронски, както преди една година, сякаш оная вечер, когато я видя с Вронски, беше вчера. Подозираше я, че не му е разправила всичко.

Той бързо скочи. „Не, не може така! — с отчаяние си каза той. — Ще отида при нея, ще я питам, ще й кажа за последен път: ние сме свободни, не е ли по-добре да турим край? Всичко друго ще бъде по-добре, отколкото вечно нещастие, позор, невярност!“ С отчаяно сърце и озлобен срещу всички, срещу себе си и нея, излезе от хотела и тръгна към дома й.

Никой не го чакаше. Завари я в задните стаи. Тя седеше върху един сандък и нареждаше нещо на една прислужница, като прехвърляше купища разноцветни рокли, наслагани по облегалата на столовете и на пода.

— Ах! — извика тя, когато го видя, и цяла светна от радост. — Как тъй ти, как тъй вие (до последния ден тя се обръщаше към него ту на „ти“, ту на „вие“)? Съвсем не те очаквах! А пък аз отделям моминските си рокли, коя на кого да дам…

— А! Това е много хубаво! — каза той и мрачно погледна прислужницата.

— Иди си, Дуняша, ще те извикам после — каза Кити. — Какво ти е? — попита тя, като заприказва решително на „ти“, щом прислужницата излезе. Тя бе забелязала странното му лице, развълнувано и мрачно, и я обзе страх.

— Кити, аз се измъчвам! Не мога да се измъчвам сам — с отчаяние в гласа каза той, като се спря пред нея и умоляващо я погледна в очите. По любещото й правдиво лице той вече виждаше, че няма да излезе нищо от онова, което смяташе да й каже, но все пак чувствуваше нужда тя сама да го разубеди. — Дойдох да ти кажа, че има още време. Всичко това може да се развали и поправи.

— Какво? Не разбирам нищо. Какво ти е?

— Това, което хиляди пъти съм казвал и не мога да не го мисля… това, че аз не те заслужавам. Ти не би могла да се съгласиш да се омъжиш за мен. Помисли. Ти си сгрешила. Помисли хубавичко. Ти не можеш да ме обичаш… Ако… по-добре кажи — каза той, без да я погледне. — Аз ще бъда нещастен. Нека всички приказват, каквото си искат; всичко друго е по-добре, отколкото нещастието… Всичко друго е за предпочитане сега, докато има време…

— Не разбирам — изплашено отвърна тя, — значи, ти искаш да се откажеш… мислиш, че не трябва?

— Да, ако не ме обичаш.

— Ти си полудял! — извика тя и се изчерви от яд. Но лицето му беше така жалко, че тя сдържа яда си и като махна роклите от креслото, седна по-близо до него. — Какво мислиш? Кажи ми всичко.

— Мисля, че ти не можеш да ме обичаш. За какво можеш да ме обичаш?

— Боже мой! Какво мога аз… — каза тя и заплака.

— Ах, какво направих! — извика той и като коленичи пред нея, започна да целува ръцете й.

След пет минути, когато княгинята влезе в стаята, завари ги вече напълно помирени. Кити не само го бе уверила, че го обича, но отговаряйки на въпроса му, бе му обяснила дори за какво го обича. Бе му казала, че го обича, защото го разбира изцяло, защото знае какво обича той, а всичко, което той обича, е хубаво. И това му се стори напълно ясно. Когато княгинята влезе при тях, те седяха един до друг на сандъка, отделяха роклите и спореха, задето Кити искаше да даде на Дуняша оная кафява рокля, с която беше облечена, когато Левин й направи предложение, а той настояваше да не дава тая рокля никому, а да даде на Дуняша синята.

— Как не разбираш? Тя е брюнетка и няма да й отива… Аз съм пресметнала всичко.

Когато научи защо е дошъл, княгинята полушеговито-полусериозно се разсърди и го изпрати да се облича и да не пречи на Кити да се среше, понеже Шарл щял да дойде всеки момент.

— Тя и без това тия дни не яде нищо и погрозня, а на всичко отгоре и ти я ядосваш с глупостите си — каза му тя. — Върви си, върви си, драги.

Виновен и посрамен, но успокоен, Левин се върна в хотела си. Брат му, Даря Александровна и Степан Аркадич, всички в пълен тоалет, го чакаха вече да го благословят с иконата. Нямаше време за бавене. Даря Александровна трябваше да се отбие и в къщи, за да вземе напомадения си и накъдрен син, който трябваше да носи иконата от дома на годеницата. Освен това трябваше да се изпрати едната карета за шафера, а другата, която ще откара Сергей Иванович, да се върне назад… Изобщо имаше доста много грижи, и то твърде сложни. Несъмнено беше едно, че не трябва да се бавят, защото часът беше вече шест и половина.

От благославянето с иконата не излезе нищо. Степан Аркадич се изправи до жена си в комично-тържествена поза, взе иконата и като каза на Левин да се кланя до земята, благослови го с добра и иронична усмивка и го целуна три пъти; същото направи и Даря Александровна и веднага забърза да си върви, и отново се забърка в плана си за движението на колите.

— Добре, тогава ще направим следното: ти иди с нашата карета за него, а Сергей Иванович, ако бъде така добър, нека отиде и след това да върне каретата.

— Добре, с удоволствие.

— А ние с него ще дойдем след малко. Нещата изпратени ли са? — каза Степан Аркадич.

— Изпратени са — отвърна Левин и заповяда на Кузма да му даде да се облича.