Лев Толстой
Ана Каренина (128)

V

— Пристигнаха! — Ето го! — Кой е? — По-младият ли! — Ами тя, милата, ни жива, ни умряла! — заприказваха в тълпата, когато Левин, след като посрещна годеницата си пред входа, влезе заедно с нея в черквата.

Степан Аркадич разправи на жена си за причината на закъснението и гостите усмихнати шушукаха помежду си.

Левин не виждаше нищо и никого; без да сваля очи, той гледаше своята годеница.

Всички казваха, че през последните дни тя е доста погрозняла и под венчилото далеч не е така хубава, както обикновено; но Левин не смяташе, че е така. Той гледаше високата й прическа с дълъг бял воал и бели цветя, високата плисирана яка, която особено девствено закриваше отстрани и откриваше отпред дългата й шия, и поразително тънката й талия и му се струваше, че тя е по-хубава от когато и да било — не защото тия цветя, тоя воал, тая изписана от Париж рокля прибавяха нещо към хубостта й, а защото въпреки тая стъкмена разкошна премяна изразът на милото й лице, на погледа и устните й беше все същият неин особен израз на невинна правдивост.

— Аз мислех вече, че си решил да бягаш — каза тя и му се усмихна.

— Срам ме е да кажа колко глупаво нещо се случи с мене — каза той, като се изчерви и трябваше да се обърне към приближилия се Сергей Иванович.

— Бива си я твоята история с ризата! — каза Сергей Иванович, като поклати глава и се усмихна.

— Да, да — отвърна Левин, без да разбере за какво му говорят.

— Е, Костя — каза Степан Аркадич престорено изплашен, — сега трябва да се реши един важен въпрос. Тъкмо сега ти си в състояние да оцениш цялата му важност. Питат ме: горени ли свещи да запалят или негорени? Разликата е десет рубли — прибави той, като сбра устните си в усмивка. — Аз реших, но боя се, че няма да се съгласиш.

Левин разбра, че това е шега, но не можа да се усмихне.

— И тъй, негорени или горени! Ето въпроса.

— Да, да, негорени!

— Е, много се радвам. Въпросът е решен! — усмихнат каза Степан Аркадич. — Но колко оглупяват хората в това положение — каза той на Чириков, когато Левин го погледна смутено и се приближи до годеницата си.

— Внимавай, Кити, да стъпиш първа на килима — каза графиня Нордстън, като се приближи. — Ама и вас си ви бива! — обърна се тя към Левин.

— Е, не е ли страшно? — каза Маря Дмитриевна, старата леля.

— Не ти ли е хладно? Ти си бледа. Чакай, наведи се! — каза Лвова, сестрата на Кити, и като изви пълните си хубави ръце, усмихната поправи цветята на главата й.

Доли се приближи, искаше да каже нещо, но не можа да го издума, заплака и неестествено се засмя.

Кити гледаше всички със същите унесени очи, както и Левин. На всички отправени й думи тя отговаряше само с щастлива усмивка, която сега беше толкова естествена за нея.

В това време черковните служители се облякоха и свещеникът и дяконът излязоха до аналоя, който се издигаше в притвора на черквата. Свещеникът се обърна към Левин и му каза нещо. Левин не чу думите му.

— Уловете булката за ръка и я водете — каза шаферът на Левин.

Левин дълго време не можа да разбере какво искат от него. Дълго време го оправяха и искаха вече да го оставят — защото я улавяше все не с тая и не за тая ръка, както трябваше, — но най-после разбра, че трябва, без да промени положението си, да улови с дясната си ръка дясната й ръка. Най-после, когато той улови булката за ръката както трябва, свещеникът мина няколко крачки пред тях и спря при аналоя. Множеството роднини и познати, забръмчали в разговори и зашумели с шлейфовете си, се придвижиха след тях. Някой се наведе и оправи шлейфа на булката. В черквата стана толкова тихо, че се чуваше падането на капките от восъка.

Старчето-свещеник, с калимавка, с блестящи като сребро побелели коси, разресани на две страни зад ушите, проврял малките си старчески ръце изпод тежкия сребърен филон със златен кръст на гърба, подреждаше нещо при аналоя.

Степан Аркадич предпазливо пристъпи до него, пошепна му нещо и като смигна на Левин, мина пак отзад.

Свещеникът запали две украсени с цветя свещи, като ги държеше отстрана с лявата си ръка, така че восъкът от тях капеше бавно, и се обърна с лице към младоженците. Свещеникът беше същият, който бе изповядал Левин. Той обгърна с уморен и тъжен поглед младоженеца и булката, въздъхна и като провря изпод филона дясната си ръка, благослови с нея младоженеца и също така, но с отсянка на предпазлива нежност, сложи събраните си пръсти върху наведената глава на Кити. След това им подаде свещите и като взе кадилницата, бавно се отдръпна от тях.

„Нима е истина това?“ — помисли Левин и се озърна към булката. Той виждаше профила й малко отвисоко и по едва доловимото движение на устните и клепачите й разбра, че тя бе почувствувала погледа му. Тя не се обърна, но високата й плисирана якичка помръдна, като се издигна към малкото й розово ухо. Той видя, че дъхът й спря в гърдите, а малката й ръка в дълга ръкавица, която държеше свещта, потрепери.

Цялото безпокойство за ризата, закъснението, разговорът с познатите и роднините, тяхното недоволство, неговото смешно положение — всичко изчезна изведнъж и го обзе радост и страх.

Красивият едър протодякон в сребърен стихар, с отхвърлени настрана разчесани завити къдри, живо мина отпред, с обичайния жест повдигна с двата си пръста орара и се спря срещу свещеника.

— „Бла-го-сло-ви, вла-дико!“ — бавно, един след друг се разнесоха тържествени звуци, които раздвижиха въздуха.

— „Благословен Бог наш всегда, ныне и присно и во веки веков“ — смирено и напевно отвърна старчето-свещеник, което продължаваше да размества нещо на аналоя. И изпълнил цялата черква от иконите до кубетата, стройно и широко се понесе, засили се, прекъсна за миг и тихо замря пълният акорд на невидимите певци.

Молеха се както винаги за мир от небето и спасение, за синода, за императора; молеха се и за „ныне обручающихся рабе Божием Константине и Екатерине“.

— „О еже ниспослатися им любве совершенней, мирней и помощи, Господу помолимся“ — сякаш дишаше цялата черква с гласа на протодякона.

Левин слушаше думите и те го поразяваха. „Как са се сетили, че трябва помощ, именно помощ? — мислеше той, като си спомняше всичките си неотдавнашни страхове и съмнения. — Какво зная аз? Какво мога да направя в тая страшна работа без помощ? — мислеше той. — Именно помощ ми трябва сега.“

Когато дяконът свърши ектенията, свещеникът се обърна с книга в ръце към младоженците.

— „Боже вечный, расстоящияся собравы в соединение — четеше той с кротък напевен глас — и союз любвеположивый им неразрушимый; благословивый Исаака и Ревекку, наследники я твоего обетования показавый; сам благослови и рабы твоя сия, Константина, Екатерину, наставляя я на всякое дело благое. Яко милостивых и человеколюбец Бог еси и тебе славу воссылаем, Отцу и Сыну, и Святому Духу, ныне и присной вовеки веков.“ — „А-аминь“ — отново се разля във въздуха невидимият хор.

„“Расстоящияся собравый в соединение и союз любве положивый" — колко дълбокомислени са тия думи и как отговарят на това, което чувствуваш в тоя миг! — мислеше Левин. — Дали и тя чувствува същото като мене?"

И като се озърна, той срещна погледа й.

И по израза на тоя поглед заключи, че и тя разбира същото като него. Но това не беше истина; тя почти никак не разбираше думите на службата и дори не ги чуваше през време на венчавката. Тя не можеше да ги слуша и да ги разбира: толкова силно беше това единствено чувство, което изпълняше душата й и все повече и повече се засилваше. Това чувство беше радостта, че се извършва напълно онова, което от месец и половина вече бе се извършило в душата й и което в продължение на тия шест седмици я радваше и я измъчваше. В деня, когато в къщата на улица Арбатская тя пристъпи мълчаливо в кафявата си рокля до него и му се врече — в душата й тоя ден и час настъпи пълно скъсване с целия й по-раншен живот и започна един съвършено друг, нов, напълно неизвестен за нея живот, а в действителност продължаваше старият. Тия шест седмици бяха най-блаженото и най-мъчително време за нея. Целият й живот, всичките й желания и надежди бяха съсредоточени само в тоя непознат още за нея човек, с когото я свързваше някакво още по-неясно, отколкото самия човек, ту сближаващо, ту отблъскващо чувство, а същевременно тя продължаваше да живее в условията на по-раншния си живот. Живеейки постарому, тя се ужасяваше от себе си, от пълното непреодолимо равнодушие към цялото си минало: към нещата, към навиците, към хората, които бяха я обичали и я обичаха, към огорчената от това й равнодушие майка и към милия й, нежен баща, когото по-рано тя обичаше повече от всичко на света. Тя ту се ужасяваше от това равнодушие, ту се радваше на онова, което бе я довело до това равнодушие. Не можеше ни да мисли, ни да желае нещо вън от живота с тоя човек; но тоя нов живот още го нямаше и тя не можеше дори да си го представи ясно. Имаше само очакване — страх и радост от новото и неизвестното. И сега още малко и очакването, и неизвестността, и разкаянието, че се е отрекла от по-раншния си живот — всичко ще се свърши и ще започне новото. Това ново не можеше да не бъде страшно поради своята неизвестност; но страшно или не, то бе станало още преди шест седмици в душата й, а сега само се освещаваше това, което бе станало отдавна вече в душата й.

Когато се обърна пак към аналоя, свещеникът едва улови малкия пръстен на Кити и като взе ръката на Левин, сложи го на първата става на пръста му. „Обручается раб Божий Константин рабе Божией Екатерине.“ И като сложи големия пръстен на розовия, малък и жалък поради слабостта си пръст на Кити, свещеникът издума пак същото.

Няколко пъти младоженците искаха да се досетят какво трябва да направят, но всеки път сбъркваха и свещеникът шепнешком ги поправяше. Най-после, след като направи необходимото и ги прекръсти с пръстените, той отново предаде на Кити големия, а на Левин малкия пръстен, те отново се объркаха и два пъти предаваха пръстена от ръка на ръка и все пак не излизаше това, което трябва.

Доли, Чириков и Степан Аркадич минаха отпред да ги оправят. Настъпи объркване, шепот и усмивки, но тържествено-умисленият израз върху лицата на младоженците не се промени; наопаки, обърквайки ръцете си, те гледаха по-сериозно и по-тържествено, отколкото по-рано, и усмивката, с която Степан Аркадич пошепна всеки да сложи сега своя пръстен, неволно замръзна на устните му. Той чувствуваше, че всяка усмивка ще ги оскърби.

— „Ты бо изначала создал еси мужеский пол и женский — четеше свещеникът след сменянето на пръстените — и от тебе сочетавается мужу жена, в помощ и в восприятие рода человеча. Сам убо, Господи Боже наш, пославый истину, на наследие твое и обетование твое, на рабы твоя отци наша, в коемждо роде и роде избранныя твоя: призри на раба твоего Константина и на рабу твою Екатерину и утверди обручение их в вере и единомыслии, и истине, и любви…“

Левин все повече и повече чувствуваше, че всичките му мисли за женитбата, мечтите му как да нареди живота си — всичко това беше детинщина и че това е нещо такова, което досега той не разбираше и сега още по-малко го разбира, макар че то става с него; в гърдите му все по-високо и по-високо се надигаха тръпки, а в очите му бликаха непокорни сълзи.