Лев Толстой
Ана Каренина (64)

XXX

Както на всички места, дето се събират хора, така и на малките германски минерални бани, където бяха пристигнали Шчербацки, стана обикновената един вид кристализация на обществото, която отрежда на всекиго от членовете му определено и неизменно място. Както определено и неизменно една частица вода на студа добива известна форма на снежен кристал, също така и всяко ново лице, което пристигаше в курорта, веднага заемаше свойственото му място.

Фюрст Шчербацки замт гемалин унд тохтер^[1], както поради квартирата, в която се настаниха, така и по име и поради познатите, които си намериха, веднага кристализираха в определено и предназначено за тях място.

В курорта тая година имаше една истинска немска фюрстин, поради което кристализацията на обществото ставаше още по-енергично. Княгинята пожела непременно да представи дъщеря си на принцесата и извърши тоя обред на втория ден. Кити ниско и грациозно се поклони в изписаната си от Париж много проста, сиреч твърде разкошна лятна рокля. Принцесата каза: „Надявам се, че розите скоро ще се върнат на това хубаво личице“ — и за Шчербацки веднага се установиха твърдо определени релси в живота, от които не можеше вече да се излезе. Шчербацки се запознаха и със семейството на една английска леди, и с една немска графиня, и с нейния ранен през последната война син, и с един учен швед, и с M. Canot и сестра му. Но главната компания на Шчербацки по неволя беше една московска дама, Мария Евгениевна Ртишчева, и дъщеря й, която бе неприятна на Кити, защото и тя като нея се бе разболяла от любов, и един московски полковник, когото Кити бе виждала още като дете и го познаваше с мундир и еполети и който тук, с малките си очички и открита шия с цветна вратовръзка, беше не само необикновено смешен, но и досаден, защото не можеха да се отърват от него. Когато всичко това се установи така твърдо, Кити започна да се отегчава много, толкоз повече, че князът бе заминал за Карлсбад и тя остана сама с майка си. Тя не се интересуваше от ония, които познаваше, защото чувствуваше, че от тях няма да научи повече нищо ново. И интимният й интерес в курорта сега бяха наблюденията и догадките за ония, които още не познаваше. Поради характера си Кити винаги предполагаше у хората най-хубавото, и особено у ония, които не познаваше. И сега, правейки догадки за тоя или оня, какви хора са и какви отношения има помежду им, Кити си представяше най-чудни и прекрасни характери и намираше потвърждение в наблюденията си.

Между тези лица особено я занимаваше едно руско момиче, което бе дошло на баните с една болна руска дама, с мадам Щал, както я наричаха всички. Мадам Щал принадлежеше към висшето общество, но беше толкова болна, че не можеше да върви и само в редките хубави дни се появяваше на баните в количка. Но не толкова поради болестта си, колкото от гордост, както обясняваше княгинята, мадам Щал не се познаваше с никого от русите. Руското момиче се грижеше за мадам Щал и освен това, както забелязваше Кити, се срещаше с всички тежко болни, каквито имаше много в курорта, и по най-естествен начин прислужваше и на тях. Според наблюденията на Кити това руско момиче не беше роднина на мадам Щал, но не беше също така и платена помощница. Мадам Щал я наричаше Варенка, а другите й казваха „m-lle Варенка“. Независимо от това, че се интересуваше от държанието на момичето към г-жа Щал и към другите непознати лица, Кити, както се случва често, хранеше необяснима симпатия към тая m-lle Варенка и по разменяните погледи долавяше, че и тя й се харесва.

Тая m-lle Варенка не че не беше в ранната си младост, но сякаш беше същество без всякаква младост: можеха да й се дадат и деветнадесет, и тридесет години. Ако се спрем на чертите й, тя, въпреки болнавия цвят на лицето, беше по-скоро хубава, отколкото грозна. Тя би била и добре сложена, ако тялото й не бе прекалено слабо и главата й — така несъразмерна за средния й ръст; но тя, изглежда, не беше привлекателна за мъжете. Приличаше на прекрасно, макар още пълно с листенца, но вече прецъфтяло и без миризма цвете. Освен това тя не можеше да бъде привлекателна за мъжете и поради това, че й липсваше онова, което имаше в изобилие у Кити — сдържан жизнен огън и съзнание за своята привлекателност.

Тя винаги изглеждаше заета с работа, в което не можеше да има съмнение, и затова сякаш нямаше възможност да се интересува от нищо странично. Тъкмо с тая си противоположност тя особено привличаше Кити. Кити чувствуваше, че в нея, в нейния начин на живот ще намери образец за онова, което сега мъчително търсеше: интерес към живота, достойнство в живота — вън от отвратителните за нея светски отношения на момичетата към мъжете, които отношения сега й се виждаха като позорно излагане на стока, която чака купувачи. Колкото повече Кити наблюдаваше непознатата си приятелка, толкова повече се убеждаваше, че това момиче е тъкмо онова съвършено същество, за каквото тя я смяташе, и толкова повече искаше да се запознае с нея.

Двете момичета се срещаха по няколко пъти на ден и при всяка среща очите на Кити казваха: „Коя сте вие? Каква сте? Истина ли е, че сте онова прелестно същество, за каквото ви смятам? Но, за Бога, не мислете — прибавяше погледът й, — че ще си позволя да се натрапя с познанството си. Аз просто ви се любувам и ви обичам.“ — „Аз също ви обичам и вие сте много, много мила. И бих ви обичала още повече, ако имах време“ — отговаряше погледът на непознатото момиче. И действително Кити виждаше, че тя е винаги заета: или прибира от извора децата на някое руско семейство, или носи шала на някоя болна и я загръща, или се мъчи да развлече някой нервиран болен, или избира и купува бисквити за кафето на някого.

Наскоро след пристигането на Шчербацки на сутрешните бани се появиха още две лица, които привлякоха общото недружелюбно внимание. Те бяха: твърде висок, попрегърбен мъж с грамадни ръце, с късо, не според ръста му и старо палто, с черни, наивни и същевременно страшни очи и сипаничава миловидна жена, твърде лошо и безвкусно облечена. Кити сметна тия новодошли за руси и започна да си съставя за тях във въображението си прекрасен и трогателен роман. Но княгинята, която от Kurlbte^[2] научи, че това са Николай Левин и Мария Николаевна, обясни на Кити какъв лош човек е тоя Левин и всички мечти за тия две лица се изпариха. Не толкова защото майка й бе казала, колкото от това, че той беше брат на Константин, на Кити тия лица изведнъж се сториха във висша степен неприятни. С навика си да извива конвулсивно глава тоя Левин възбуждаше у нея сега непреодолимо чувство на отвращение.

Струваше й се, че в големите му страшни очи, които упорито я следяха, има чувство на омраза и ирония и тя се мъчеше да не го среща.