Лев Толстой
Ана Каренина (166)

— Та какъв е нашият маршрут? Я разправи хубавичко — каза Степан Аркадич.

— Планът ми е следният: сега отиваме до Гвоздево. Отсам Гвоздево има блато с бекасини, а отвъд Гвоздево се простират чудни блата с бекаси, а има и бекасини. Сега е горещо и привечер (на двадесет версти оттук) ще стигнем и ще нагазим вечерта в полето; ще пренощуваме, а утре сме вече в големите блата.

— А нима по пътя няма нищо?

— Има; но ще се забавим, а е и горещо. Има две славни местенца, но там едва ли ще намерим нещо.

На самия Левин му се искаше да се отбие на тия местенца, но тия местенца бяха близо до дома му, той можеше винаги да отиде на лов там, пък и те бяха малки — трима нямаше къде да стрелят. И затова той си кривеше душата, като казваше, че там едва ли ще намерят нещо. Когато се изравниха с едно малко блато, Левин искаше да го отминат, но набитото ловджийско око на Степан Аркадич веднага различи виждащото се от пътя тресавище.

— Няма ли да се отбием? — каза той, като посочи блатото.

— Левин, моля ви се! Тука е отлично! — замоли се Васенка Весловски и Левин не можа да не се съгласи.

Още не бяха се спрели, и кучетата вече летяха към блатото, като се надпреварваха.

— Крак! Ласка!…

Кучетата се върнаха.

— За трима ни ще бъде тясно. Аз ще остана тук — каза Левин, като се надяваше, че те няма да намерят нищо друго освен вдигнатите от кучетата калугерици, които се преобръщаха при летенето и жално писукаха над блатото.

— Не! Да вървим, Левин, да вървим заедно! — викаше Весловски.

— Истина ви казвам, тясно е. Ласка, назад! Ласка! Нали не ви трябва друго куче?

Левин остана при кабриолета и със завист наблюдаваше ловците. Те обиколиха цялото блато. В блатото нямаше нищо друго освен блатни кокошки и калугерици, една от които Васенка уби.

— Е, виждате ли, че не ми се свиди за блатото — каза Левин, — само дето си губим времето.

— Не, все пак е весело. Видяхте ли? — каза Васенка Весловски, като се качваше несръчно в кабриолета с пушка и с калугерица в ръце. — Как славно убих тая калугерица! Нали? Е, скоро ли ще стигнем до истинското място?

Конете изведнъж потеглиха. Левин удари главата си о ствола на нечия пушка и се чу изстрел. Всъщност изстрелът се чу преди това, но така се стори на Левин. Работата беше там, че като спущаше ударниците на пушката си, Васенка Весловски натискаше едната пружинка, а придържаше другия ударник. Зарядът се заби в земята и не причини никому вреда. Степан Аркадич поклати глава и се засмя укорно на Весловски. Но Левин нема̀ кураж да му се скара. Първо, всеки укор би се сторил предизвикан от преминалата опасност и от подутината, която изскочи на челото на Левин; и второ, Весловски бе така наивно огорчен отначало и после така се смя добродушно и заразително на общата им уплаха, че не можеше да не се засмее и той.

Когато стигнаха второто блато, което беше доста голямо и сигурно щеше да им отнеме много време, Левин започна да ги уговаря да не слизат. Но Весловски отново го склони. И пак, понеже блатото беше тясно, Левин, като гостоприемен домакин, остана при колите.

Още с пристигането Крак се насочи към ботруните. Васенка Весловски пръв изтича след кучето. А Степан Аркадич не бе успял да се приближи, когато излетя вече един бекасин. Весловски не можа да го улучи и бекасинът кацна в неокосената ливада. Оставиха го на Весловски. Крак отново го намери, замря и Весловски уби бекасина и се върна при колите.

— Сега идете вие, а аз ще остана при конете — каза той.

Ловджийската завист бе започнала да гложди Левин. Той предаде поводите на Весловски и тръгна към блатото.

Ласка, която отдавна вече жално квичеше и се оплакваше от несправедливостта, хукна напред право към една сигурна, позната на Левин ботруна, при която Крак не бе ходил.

— Защо не спреш кучето? — извика Степан Аркадич.

— То няма да пропъди лова — отвърна Левин, като се радваше на кучето и бързаше след него.

Колкото повече се приближаваше до познатите ботруни, толкова по-голяма сериозност проличаваше в търсенето на Ласка. Една малка блатна птичка я отвлече само за миг. Ласка направи един кръг пред ботруните, започна втори и изведнъж трепна и замря.

— Ела, ела, Стива! — извика Левин, чувствувайки как сърцето му започва да бие по-силно и как изведнъж сякаш някаква ключалка се бе откачила в напрегнатия му слух, започнаха да го поразяват безредно, но ярко всички звуци, изгубил мярката за разстояние. Той чуваше стъпките на Степан Аркадич, като ги вземаше за далечен тропот на коне, чу как с хрупкав звук се изскубна с корените краят на ботруната, на която бе стъпил, и помисли тоя звук за летене на бекасин. Чу наблизо отзад и някакво шляпане по водата, за което не можеше да си даде сметка.

Като избираше място за крака си, той се придвижваше към кучето.

— Дръж!

Изпод кучето излетя не бекасин, а бекас. Левин вдигна пушката, но същия миг, когато се прицели, шляпането по водата се усили, дочу се съвсем близко и към него се присъедини гласът на Весловски, който викаше нещо странно високо. Левин видя, че се прицелва с пушката зад бекаса, но все пак стреля.

Като се убеди, че не е улучил, Левин се озърна и видя, че конете с кабриолета не са вече на пътя, а в блатото.

В желанието си да види стрелбата Весловски бе навлязъл в блатото и бе вкарал конете в калта.

— Дяволът го довлече! — измърмори Левин, като се връщаше към затъналата кола. — Защо карате насам? — сухо каза той на Весловски, извика коларя и започна да освобождава конете.

Левин го хвана яд и за това, че му попречиха да стреля, и за това, че вкараха конете му в калта, и главно за това, че нито Степан Аркадич, нито Весловски не помагаха нему и на кочияша да измъкнат и разпрегнат конете, понеже нито единият, нито другият нямаха понятие от впрягане и разпрягане. Без да отговори нито дума на уверенията на Васенка, че тук е съвсем сухо, Левин мълчаливо работеше с кочияша, за да измъкнат конете. Но след това, разгорещен от работата и като видя колко старателно и усърдно Весловски дърпа кабриолета за калника, така че дори го отчупи, Левин се укори, задето под влияние на вчерашното си чувство бе твърде студен към Весловски, и се постара с особена любезност да заглади своята сухост. Когато всичко бе поставено в ред и колите бяха извадени на пътя, Левин нареди да поднесат закуската.

— Bon appétit — bonne consience! Ce poulet va tomber jusqu’au fond de mes bottes^[1] — каза една френска игрословица развеселилият се отново Васенка, като дояждаше второто пиле. — Е, сега нашите беди се свършиха; сега всичко ще тръгне благополучно. Само че заради грешката си аз трябва да седя на капрата. Нали? А? Не, не, аз съм Автомедон. Вижте само как ще ви откарам! — отвърна той, като не пущаше поводите, когато Левин го помоли да пусне кочияша на капрата. — Не, аз трябва да изкупя вината си и мене ми е много добре на капрата. — И той подкара конете.

Левин се страхуваше малко, че той ще измори конете, особено левия, червеникавия, който не можеше да задържи; но неволно се подчиняваше на веселостта му, слушаше романсите, които той, седнал на капрата, пееше по целия път, или разказите и нагледното му представяне как трябва да се карат по английски four in hand^[2]; и в най-весело настроение след закуската всички стигнаха Гвоздевското блато.