Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

Когато стана в ранни зори, Левин се опита да събуди другарите си. Васенка, легнал по корем и протегнал единия си крак с чорап, спеше така дълбоко, че от него не можеше да се получи отговор. Облонски през сън отказа да тръгне толкова рано. Дори Ласка, която спеше свита на кълбо на края на сеното, стана неохотно и лениво започна да изтяга и оправя един след друг задните си крака. След като се обу, Левин взе пушката и предпазливо отвори скърцащата врата на плевника и излезе на улицата. Кочияшите спяха при колите. Конете дремеха. Само един от тях лениво ядеше овес, като го разпиляваше с пръхтене в коритото. Навън беше още дрезгаво.

— Защо си станал толкова рано, драги? — дружелюбно, като към стар добър познат, се обърна към него излязлата от къщи стара стопанка.

— Отивам на лов, стрино. Мога ли да мина оттук за блатото?

— Право зад дворовете; през нашите хармани, драги, и после през конопите; там има пътека.

Като крачеше предпазливо с босите си загорели крака, бабата изпрати Левин и му отвори вратичката при хармана.

— Право оттук ще стигнеш до благото. Снощи нашите деца откараха нататък говедата.

Ласка весело тичаше напред по пътеката; Левин вървеше след нея с бързи, леки стъпки и постоянно поглеждаше към небето. Искаше му се слънцето да не изгрее, преди той да стигне блатото. Но слънцето не се забави. Месецът, който още светеше, когато той излезе, сега само блестеше като зрънце живак; Зорницата, която преди малко не можеше да не се види, сега трябваше да се търси; неопределените преди малко петна далече в полето сега вече се виждаха ясно. Това бяха купи ръж. Невидимата още без слънчева светлина роса по дъхавия висок коноп, от който бяха откъснати вече изберките, мокреше краката и рубашката на Левин над кръста. В прозрачната тишина на утрото се чуваха и най-слабите звуци. Със свирене на куршум край ухото на Левин прелетя пчелица. Той се озърна и видя още една и още една. Те всички излитаха иззад плета на пчелина и изчезваха над конопа по посока към блатото. Пътечката водеше право в блатото. Блатото се познаваше по парата, която се издигаше от него де по-гъсто, де по-рядко, така че острицата и ракитовите храсти се люлееха в тая пара като островчета. Край блатото и пътя момчета и възрастни селяни, които бяха пасли добитъка, лежаха и преди разсъмване всички спяха под кафтаните си. Наблизо крачеха три спънати коня. Единият от тях гърмеше с букаите си. Ласка вървеше до стопанина си, но искаше да мине напред и се озърташе. Когато отмина спящите селяни и стигна тресавището, Левин прегледа пистоните и пусна кучето. Единият от конете, охранен кафяв двегодишен кон, като видя кучето, подскочи, вдигна опашка и изпръхтя. Другите коне също се изплашиха и заскачаха из блатото, като шляпаха по водата със спънатите си крака и издаваха с газещите из гъстата глина копита звук, подобен на ръкопляскане. Ласка се спря, погледна насмешливо конете и въпросително Левин. Левин я погали и подсвирна в знак, че може да започне.

Ласка весело и суетливо затича по разлюляното под нея тресавище.

Когато нагази в блатото, между познатите й миризми на корени, блатни треви, тресавище и чуждата миризма на конски тор, Ласка веднага усети проникналия по цялото това място мирис на птица, на същата оная благоухаеща птица, която я вълнуваше най-много. Тук-там по мъха и по блатните репеи тая миризма беше доста силна, но не можеше да се каже в коя посока се усилва и в коя отслабва. За да се открие посоката, трябваше да се отмине по-далеч срещу вятъра. Без да усеща движението на краката си, с напрегнат галоп, така че при всеки скок да може да се спре, ако стане нужда, Ласка затича надясно, далеч от духащия от изток предутринен ветрец, и се обърна срещу вятъра. Тя пое въздух с разширените си ноздри и веднага подуши, че не само следите им, но самите те са тук, пред нея, и то не една, а много. Ласка намали бързината на тичането си. Те са тук, но де именно, тя не можеше още да определи. За да намери мястото, тя започна вече един кръг, но изведнъж гласът на стопанина й я сепна. „Ласка, тука!“ — каза той, като й показваше на друга страна. Тя постоя, питайки го не е ли по-добре да направи така, както бе започнала. Но той повтори със сърдит глас заповедта си, като й показваше едно заляно с вода ботрунесто място, дето не можеше да има нищо. Тя го послуша, като се преструваше, че търси, за да му направи удоволствие, обиколи ботруните и се върна на по-раншното си място и веднага отново усети дирите им. Сега, когато той не й пречеше, тя знаеше какво да прави: без да гледа под краката си и като се препъваше с яд по високите ботруни и нагазваше във водата, но се справяше с гъвкавите си силни крака, започна кръг, който трябваше да й обясни всичко. Миризмата им все по-силно и по-силно, все по-определено и по-определено я поразяваше и изведнъж й стана напълно ясно, че една от птиците е тук, зад тая ботруна, на пет крачки пред нея, и тя се спря и замря с цялото си тяло. Върху ниските си крака тя не можеше да види нищо пред себе си, но по миризмата знаеше, че птицата се намира на не повече от пет крачки. Тя стоеше, като все повече и повече усещаше присъствието й и се наслаждаваше на очакването. Щръкналата и опашка беше обтегната и потреперваше само в края. Устата й беше леко отворена, ушите — вирнати. Едното й ухо се беше извило още при тичането и тя тежко, но предпазливо дишаше и още по-предпазливо се бе обърнала, повече с очите, отколкото с главата, към стопанина си. А той, с познатото си за нея лице, но винаги със страшни очи, вървеше, препъвайки се по ботруните, и то необикновено бавно, както й се струваше. Струваше й се, че той върви бавно, а той тичаше.

Забелязал това особено търсене на Ласка, когато тя се притискаше цяла към земята, сякаш гребеше с големи крачки със задните си крака, и едва разтваряше уста, Левин разбра, че тя дебне бекасини, и като се помоли в душата си на Бога да му даде успех, особено при първата птица, хукна към Ласка. Когато стигна току до кея, той се загледа, както беше прав, пред себе си и видя с очи това, което тя виждаше с носа си. В междината между ботруните, върху една от тях се виждаше бекасин. Извърнал глава, той се ослушваше. А след това, като едва разпери крилата си и отново ги прибра, той несръчно се извърна и се скри зад ботруната.

— Дръж, дръж! — извика Левин, блъскайки отзад Ласка.

„Но аз не мога да отида — мислеше Ласка. — Къде ще отида? Аз ги подушвам оттук, но ако ида напред, няма да разбера де са и какви са те.“ Но ето че той я блъсна с коляното и с развълнуван шепот рече:

— Дръж, Ласочка, дръж!

„Е, щом той иска това, ще го направя, но сега вече не отговарям за себе си“ — помисли тя и с всички сили се втурна напред между ботруните. Сега вече не подушваше нищо и само виждаше и чуваше, без да разбира нищо.

На десет крачки от по-раншното място, с мазно крякане и с особено ясен характерен звук на крилата, се вдигна един бекасин. И след изстрела тежко пльосна с бялата си гръд в мокрото тресавище. Друг един не изчака и се вдигна зад Левин, без да го подгони кучето.

Когато Левин се обърна към него, той беше вече далеко. Но изстрелът го настигна. След като прелетя двадесетина крачки, вторият бекасин се издигна право нагоре и падна тежко на сухо място като хвърлена топка, също като пумпал.

„Виж, това е вече нещо! — мислеше Левин, като прибираше в чантата топлите и тлъсти бекасини. — А, Ласочка, нали това е вече нещо?“

Когато Левин напълни пушката си и тръгна по-нататък, слънцето бе изгряло вече, макар че се криеше още зад облачета. Месецът, изгубил целия си блясък, се белееше като облаче на небето; не се виждаше вече нито една звезда. Застоялите локви, които по-рано сребрееха от росата, сега блестяха като злато. Тресавището беше цяло янтарно. Синевината на тревите се смени с жълтеникава зеленина. Блатните птички се гушеха по храстчетата при ручея, които блестяха от росата и хвърляха дълга сянка. Един ястреб се бе събудил и бе кацнал на една купа, като обръщаше насам-натам глава и недоволно поглеждаше към блатото. В полето летяха гарги и едно босоного момче вече подкарваше конете към стареца, който се бе понадигнал изпод кафтана и се почесваше. Димът от изстрелите се белееше като мляко по зелената трева.

Едно от момчетата дотича при Левин.

— Чичо, вчера тук имаше патици! — извика му то и тръгна на разстояние след него.

И пред това момче, което изказваше одобрението си, на Левин му беше двойно по-приятно да убие още тук един след друг три бекаса.