Лев Толстой
Ана Каренина (234)

Левин гледаше напреде си и виждаше стадото, а след това видя каручката си, в която беше впрегнат Вранчо; кочияшът подкара към стадото и поприказва нещо с овчаря; след това вече чу наблизо тропота на колелата и пръхтенето на охранения кон; но беше толкова погълнат от мислите си, че дори не се попита защо кочияшът идва към него.

Спомни си това едва когато кочияшът стигна вече съвсем близо до него и го извика:

— Изпрати ме госпожата. Дошли са брат ви и още един господин.

Левин се качи в каручката и взе поводите.

Сякаш пробуден от сън, той дълго време не можа да се опомни. Оглеждаше охранения кон, покрит с пяна между краката и на шията, дето се търкаха ремъците, оглеждаше кочияша Иван, който седеше до него, и си спомни, че очаква брат си, че жена му навярно се безпокои от дългото му отсъствие и се мъчеше да се сети кой е гостът, който е дошъл с брат му. Сега и брат му, и жена му, и неизвестният гостенин му се виждаха по-други от по-рано. Струваше му се, че сега отношенията му с всички хора ще бъдат вече други.

„С брат ми сега няма да има тая отчужденост, каквато е имало винаги помежду ни — няма да има спорове; с Кити никога няма да се караме; с гостенина, който и да е той, ще бъда любезен и добър, а със слугите, с Иван — всичко ще бъде друго.“

Като задържаше с изопнатите поводи пръхтящия от нетърпение и напиращ да върви кон, Левин поглеждаше седналия до него Иван, който не знаеше какво да прави с останалите си без работа ръце и постоянно притискаше рубашката си и търсеше предлог да заприказва с него. Искаше да каже на Иван, че е обтегнал много високо ремъка на стръките, но това щеше да прилича на укор, а той искаше да води любезен разговор. Но друго нищо не му идваше на ума.

— Завийте надясно да не се закачим о пъна — каза кочияшът, като оправи поводите в ръцете на Левин.

— Моля ти се, не пипай, и не ме учи — каза Левин, ядосан от тая намеса на кочияша. Както винаги тая намеса щеше да го разсърди и той веднага с тъга почувствува колко погрешно е предполагал, че душевното състояние може да го промени веднага при допира му с действителността.

На четвърт верста от къщи Левин видя тичащите насреща му Гриша и Таня.

— Чичо Костя! И мама идва, и дядо, и Сергей Иванич, и още един — казаха те, като се качиха в каручката.

— Но кой е той?

— Ужасно страшен! Прави ей така с ръце — каза Таня, като се изправи в каручката и имитира Катавасов.

— Но стар ли е или млад? — засмян запита Левин, комуто имитирането на Таня напомняше за някого.

„Ах, само дано не е някой неприятен човек!“ — помисли Левин.

Още щом минаха завоя на пътя и видяха идващите насреща им, Левин позна Катавасов със сламена шапка, който вървеше и размахваше ръце, също както го представяше Таня.

Катавасов обичаше много да говори за философия, понеже имаше представа за нея от естественици, които никога не са се занимавали с философия; напоследък в Москва Левин много спореше с него.

И първото нещо, което Левин си спомни, като го позна, беше един от тия разговори, при който Катавасов очевидно мислеше, че го е оборил.

„Не, по никой начин вече няма да споря и да изказвам лекомислено мислите си“ — мина му през ума.

Когато слезе от каручката и се здрависа с брат си и с Катавасов, Левин запита за жена си.

— Тя отнесе Митя в Малката горичка (тая горичка беше близо до къщи). Искаше да го настани там, защото в къщи е горещо — каза Доли.

Левин винаги съветваше жена си да не носи детето в гората, защото го смяташе за опасно, и затова сега му стана неприятно, като чу това.

— Току го мъкне насам-натам — усмихнат каза князът. — Аз я съветвах да се опита да го занесе в ледника.

— Тя искаше да дойде на пчелина. Мислеше, че си там. Ние отиваме там — каза Доли.

— Е, какво правиш? — каза Сергей Иванович, като изостана от другите и тръгна до брат си.

— Нищо особено. Както винаги занимавам се със стопанството — отвърна Левин. — Ти за дълго ли си дошъл? Толкова отдавна те чакаме!

— За около две седмици. Имам много работа в Москва.

При тия думи очите на братята се срещнаха и въпреки постоянното си и особено сега силно желание да бъде в приятелски и най-вече в прости отношения с брат си, Левин почувствува, че му е неловко да го гледа. Той наведе очи и не знаеше какво да каже.

Като избираше такива теми за разговор, които да са приятни на Сергей Иванович и да го отвлекат от разговора за сръбската война и за славянския въпрос, за които той загатна, когато спомена за заниманията си в Москва, Левин заприказва за книгата му.

— А имаше ли рецензии за книгата ти? — запита той. Сергей Иванович се усмихна на умишления въпрос.

— Никой не се занимава с това, а аз по-малко от другите — каза той. — Погледнете, Даря Александровна, ще вали дъжд — прибави той, като посочи със слънчобрана си белите облачета, които се появиха над върховете на трепетликите.

И достатъчно бяха тия думи, за да се установи отново между братята не враждебно, но студено отношение, което Левин толкова искаше да избегне.

Левин пристъпи до Катавасов.

— Колко добре сте направили, че сте решили да дойдете! — каза му той.

— Отдавна се канех. Сега ще си поприказваме, ще видим. Прочетохте ли Спенсер?

— Не, не го дочетох — каза Левин. — Пък и не ми е нужен сега.

— Как тъй? Това е интересно. Защо?

— Защото окончателно се убедих, че у него и у такива като него няма да намеря разрешение на въпросите, които ме занимават. Сега…

Но изведнъж го порази спокойният и весел израз върху лицето на Катавасов и така му дожаля за неговото настроение, което очевидно нарушаваше с тоя разговор, че като си спомни за намерението си, той се спря.

— Впрочем после ще си поприказваме — прибави той. — Щом искате, да отидем на пчелина, оттук, по тая пътечка — обърна се той към всички.

Когато по тясната пътечка стигнаха до една неокосена полянка, покрита от едната страна с килим от ярки гайтаники, сред които бяха поникнали нагъсто тъмнозелени високи стръкове чемерика, Левин настани гостите си в гъстата прохладна сянка на младите трепетлики, на една пейка и няколко пънчета, нарочно приготвени за посетители на пчелина, които се страхуват от пчелите, а той отиде зад оградата на пчелина да донесе хляб, краставички и пресен мед на децата и възрастните.

Като се мъчеше да прави колкото може по-малко бързи движения и се ослушваше в прелитащите все по-често и по-често край него пчели, той стигна по пътечката до помещението. До самия пруст една пчела забръмча и се заплете в брадата му, но той предпазливо я измъкна. Влезе в сенчестия пруст, свали от стената окачената на едно колче мрежа и като я сложи на лицето и пъхна ръце в джобовете, отиде в оградения пчелин, дето сред едно окосено място бяха подредени в правилни редици и вързани с лико за колове старите кошери, познати му всеки със своята история, а по стените на плета бяха младите, сложени тая година. Пред отворите на кошерите се мержелееха въртящи се и блъскащи се на едно място играещи пчели и търтеи, а сред тях, все в една и съща посока, ту към горичката с цъфнали липи, ту обратно към кошерите, прелитаха работните пчели с прашец и за прашец.

В ушите непрестанно ехтяха разнообразни звуци ту от някоя погълната в работа, бързо прелитаща работна пчела, ту от някой тръбящ, празнуващ търтей, ту от разтревожени, готвещи се да жилят пчели-пазачки, които пазят имота си от врага. Отвън оградата един старец рендосваше обръч и не виждаше Левин. Без да го извика, Левин се спря посред пчелина.

Той се радваше на случая да остане сам, за да се опомни от действителността, която бе успяла вече да понижи толкова настроението му.

Спомни си, че бе успял вече да се разсърди на Иван, да прояви студенина към брат си и да поговори лекомислено с Катавасов.

„Нима това е било само минутно настроение и ще мине, без да остави следа?“ — помисли той.

Но в същия миг доби старото си настроение и с радост почувствува, че в него става нещо ново и важно. Действителността забулваше само временно душевното спокойствие, което бе намерил; но то беше непокътнато в него.

Също както пчелите, които се виеха сега около него, заплашваха го и го разсейваха и с това го лишаваха от пълно физическо спокойствие, като го караха да се свива, за да ги избегне, така и грижите, които бяха го налегнали, откак се качи в каручката, го лишаваха от душевната му свобода; но това продължаваше само докато той се намираше сред тях. Както телесната сила беше непокътната в него въпреки пчелите, така беше непокътната и отново осъзнатата от него духовна сила.