Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Анна Каренина, –1877 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 189 гласа)

Информация

Сканиране
noisy (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Лев Н. Толстой. Ана Каренина

Руска. Шесто издание

Народна култура, София, 1981

Редактор: Зорка Иванова

Художник: Иван Кьосев

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Божидар Петров

Коректори: Наталия Кацарова, Маргарита Тошева

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
  3. — Допълнителна корекция – сливане и разделяне на абзаци

Съпоставени текстове

III

 

Когато станаха от трапезата, на Левин се искаше да отиде след Кити в гостната; но той се страхуваше да не би това да й бъде неприятно поради твърде явното му обикаляне около нея. Той остана в кръга на мъжете, като вземаше участие в общия разговор, и без да поглежда Кити, чувствуваше движенията, погледите й и онова място, на което тя беше в гостната.

Сега вече той без ни най-малко усилие изпълняваше обещанието, което бе й дал — да мисли винаги хубаво за всички хора и винаги да обича всички. Стана дума за руската община, в която Песцов виждаше някакво особено начало, наречено от него хорово начало. Левин не беше съгласен нито с. Песцов, нито с брат си, който някак посвоему хем признаваше, хем не признаваше значението на руската община. Но той говореше с тях, като се стараеше само да ги помири и да смекчи възраженията им. Ни най-малко не се интересуваше от това, което говореше самият той, а още по-малко от онова, което говореха те, и желаеше само едно — както на тях, така и на всички да бъде хубаво и приятно. Сега той знаеше кое е единствено важното. И това единствено нещо беше отначало там, в гостната, а след това започна да се придвижва и спря до вратата. Без да се обръща, той почувствува устремения към него поглед и усмивката и не можа да не се обърне. Тя стоеше на вратата с Шчербацки и го наблюдаваше.

— Мислех, че отивате към пианото — каза той и пристъпи до нея. — Тъкмо това ми липсва на село: музика.

— Не, идвахме само да ви извикаме — каза тя и го награди с усмивка като с подарък — и благодаря, че дойдохте. Как ви се ще да спорите? Та никога един човек не може да убеди другия.

— Да, наистина — каза Левин, — в повечето случаи спориш горещо само за това, защото никак не можеш да разбереш какво именно иска да докаже противникът.

При спорове между най-умни хора Левин често бе забелязвал, че след грамадни усилия и грамадно количество логически тънкости и думи спорещите най-после осъзнават, че онова, което дълго са се напъвали да докажат един на друг, им е било известно много отдавна, още от началото на спора, но че те обичат различни неща и ето защо не искат да кажат това, което предпочитат, за да не ги оборят. Той често бе изпитвал, че понякога през време на спор, ако човек разбере онова, което противникът предпочита, изведнъж приема същото и веднага се съгласява и тогава всички доводи отпадат като ненужни; а понякога бе изпитвал обратното: изкаже най-после това, което одобрява сам и заради което измисля доводи, и ако се случи да изрази това хубаво и искрено, изведнъж противникът се съгласява и престава да спори. Тъкмо това той искаше да каже.

Тя смръщи чело, като се мъчеше да разбере. Но още щом той започна да обяснява, тя вече разбра.

— Разбирам: трябва да узнаеш за какво той спори, кое одобрява, тогава можеш…

Тя напълно налучка и изказа неговата зле изразена мисъл. Левин радостно се усмихна: за него беше така поразителен тоя преход от объркания многословен спор с Песцов и брат му към това лаконично и ясно, почти без думи, споделяне на най-сложни мисли.

Шчербацки се отдели от тях и Кити пристъпи до нагласената маса за игра на карти, седна и като взе едно парче тебешир, започна да чертае раздалечени кръгове по новото зелено сукно.

Те възобновиха разговора, който се водеше през време на обеда: за свободата и занятията на жените. Левин беше съгласен с мнението на Даря Александровна, че едно момиче, което не се е омъжило, може да си намери женска работа в семейството. Той подкрепваше мисълта си с това, че нито едно семейство не може без помощница, че във всяко бедно и богато семейство има и трябва да има бавачки, наемни или роднини.

— Не — каза Кити, като се изчерви, но толкова посмело го погледна с правдивите си очи, — едно момиче може да бъде поставено така, че да не може без унижение да влезе в семейството, а само…

Той я разбра по това загатване.

— О! Да! — каза той. — Да, да, да, имате право, имате право!

И той разбра всичко, което през време на обеда Песцов доказваше за свободата на жените, разбра го само по това, че виждаше в сърцето на Кити страх от безбрачието и унижението и понеже я обичаше, почувствува тоя страх и унижение и изведнъж се отрече от доводите си.

Настъпи мълчание. Тя все чертаеше с тебешира по масата. Очите й блестяха с тих блясък. Като се поддаваше на настроението й, той чувствуваше в цялото си същество все по-нарастващ порив на щастие.

— Ах, аз нашарих цялата маса! — каза тя, остави тебешира и направи движение, сякаш искаше да стане.

„Как ще остана сам без кея?“ — с ужас помисли той и взе тебешира.

— Чакайте — каза той и седна до масата. — Отдавна исках да ви питам нещо.

Той я гледаше право в ласкавите, макар и уплашени очи.

— Моля, питайте.

— Ето — каза той и написа началните букви: к, м, о: т, н, д, с, з, т, и, и, с, т? Тия букви означаваха: „Когато ми отговорихте: това няма да стане, значеше ли това никога или само тогава?“ Нямаше никаква вероятност, че тя ще може да разбере тая сложна фраза: но той я погледна така, сякаш животът му зависеше от това, дали тя ще разбере тия думи.

Тя го погледна сериозно, а след това подпря намръщеното си чело върху ръката и започна да чете. От време на време го поглеждаше и го питаше с поглед: „Същото ли е, което мисля?“

— Разбрах — каза тя и се изчерви.

— Коя е тая дума? — попита той, като показваше буквата н, която означаваше думата никога.

— Тая дума значи никога — каза тя, — но това не е истина!

Той бързо избърса написаното, подаде й тебешира и стана. Тя написа: т, н, м, д, о, и.

Доли се успокои напълно от мъката, която бе й причинил разговорът с Алексей Александрович, когато видя тия две фигури: Кити, с тебешира в ръце и с плаха и щастлива усмивка, която гледаше нагоре Левин, и неговата красива фигура, наведена над масата, с пламтящи очи, устремени ту към масата, ту към нея. Той изведнъж светна: разбра написаното. То означаваше: „Тогава не можех да отговоря иначе.“

Той я погледна въпросително, плахо.

— Само тогава ли?

— Да — отвърна усмивката й.

— Ами с… Ами сега? — попита той.

— Добре, ето прочетете. Ще кажа това, което бих искала. Много бих го искала! — Тя написа началните букви: д, з, и, д, м, п, з, с. Това означаваше: „Да забравите и да ми простите за станалото.“

Той улови тебешира с напрегнатите си, треперещи пръсти и като го счупи, написа началните букви на следните думи: „Няма какво да забравям и да прощавам, аз не съм престанал да ви обичам.“

Тя го погледна със застинала усмивка.

— Разбрах — шепнешком каза тя.

Той седна и написа една дълга фраза. Тя разбра всичко и без да го пита: така ли е? — взе тебешира и веднага му отговори.

Той дълго не можеше да разбере какво е написала и често я поглеждаше в очите. Беше му притъмняло от щастие. Никак не можеше да отгатне думите, които тя подразбираше; но в прелестните й, светнали от щастие очи разбра всичко, което трябваше да знае. И той написа три букви. Но още не бе свършил писането, тя вече четеше след ръката му и сама довърши и написа отговора: „Да.“

— На secrétare ли играете? — попита старият княз, като се приближи. — Добре, но трябва да вървим, ако искаш да сварим за театъра.

Левин стана и изпрати Кити до вратата.

В разговора те си казаха всичко; казаха си, че тя го обича и ще съобщи на баща си и майка си, че той ще дойде утре сутринта.